Мат вдиша дълбоко и прекрачи. Напрегна се, като видя и тук Еелфини — присвити или изправени в сенките, съскаха и ръмжаха. Не се движеха и не нападаха, макар че някои джафкаха тихо. В сенките още повече приличаха на лисици, но погледнеше ли право към някой от тях, почти можеше да ги сбърка с обикновени мъже и жени, само че както се движеха в тъмното, някои на четири крака… Никой човек не вървеше така, с неспокойната напрегнатост на вързан за верига хищник. Като ядосано куче, разделено от теб само от една ограда и жадно да се докопа до гърлото ти.
Но спазваха договора си. Никой не нападаше и Мат започна да се чувства доволен от себе си, щом стигна другия край на залата. Беше ги надвил. Предния път го бяха надиграли, но само защото се биха като страхливци, удариха човек, без да знае, че боят е започнал.
Този път беше подготвен. Беше им показал, че Матрим Каутон не е глупак.
Навлязоха в коридор със смътно сияеща бяла пара отгоре. Подът беше с черните застъпващи се триъгълници, извити отстрани като люспи. Мат задиша по-леко, щом се озоваха в една от стаите с извиващата се от ъглите мъгла, макар че очната кухина все още го болеше като слабините на току-що скопен жребец.
Спря се в средата на стаята, но след това продължи напред. Беше поискал прав път и точно това щеше да получи. Никакво мотаене напред-назад този път.
— Кръв и проклета пепел! — изруга Мат, сетил се внезапно за нещо.
— Какво? — попита Том разтревожено.
— Заровете ми — каза Мат. — Трябваше да включа връщането на заровете ми в сделката.
— Но нали няма да ти трябват да ни изведеш.
— Не е за това — изръмжа Мат. — Обичах си ги — дръпна отново шапката си и погледна към коридора напред. Някакво движение ли видя там? Далече, на десетина стаи разстояние? Не, сигурно беше игра на сенките и местещата се мъгла.
— Мат — каза Ноал. — Споменах, че Древната ми реч не е като едно време. Но мисля, че разбрах какво каза. Сделката, която направи.
— Да? — попита Мат разсеяно. Пак ли беше говорил на Древната реч? Да го изгори дано. И какво все пак беше онова нататък в коридора?
— Ами, ти каза — като част от сделката — нещо от рода на „вие, лисици, не можете да ни ударите или да се опитате да ни убиете, или нещо такова“.
— Е, да.
— Каза „лисици“, Мат. Лисиците не могат да ни уязвят.
— И ще ни пуснат да минем.
— Ами другите? — попита Ноал. — Аелфините? Ако Еелфините не могат да ни закачат, и Аелфините ли са длъжни да ни пуснат?
Сенките далече напред в коридора се уплътниха във фигури с дълги тънки извити мечове. Високи, загърнати в пластове жълт плат, косата им права и черна. Десетки. Движеха се с неестествена пъргавина, очите им бяха втренчени право в тях. Очи със зеници като вертикални резки.
„Кръв и проклета пепел!“
— Бягай! — изрева Мат.
— Накъде, Мат? — попита Ноал притеснено.
— Накъдето и да е — ревна Мат. — Стига да е далече от тях!
Глава 55
Онзи, който остана
Поредният силен гръм разтърси коридорите. Въпреки че очакваше взрива, Мат се олюля и се подпря на стената.
Том и Ноал тичаха напред, Том притиснал Моарейн до гърдите си. Ноал беше захвърлил някъде факлата си, извадил беше барабан и се бе опитал да прикотка Аелфините. Не беше свършило работа, тъй че Мат мина на гърмене с цилиндри и нощни цветя.
Светлина, цилиндрите бяха убийствени! Видя трупове на Аелфини по коридора, лъскавата им кожа разпрана и накъсана, а от кръвта им се вдигаше злокобен дим. Други обаче извираха от входове и ниши и напираха през пушеците. Вървяха на два крака, но сякаш се плъзгаха, и съсъкът им ставаше все по-гневен.
Мат се втурна след Том и Ноал.
— Още ли ни гонят? — извика Ноал.
— Ти как мислиш? — отвърна запъхтяният Мат. — Светлина, ама тия змии са наистина бързи!
Нахлуха в друга стая, същата като предишните. Леко закривени стени, пара от ъглите, черни триъгълни плочки на пода. Нямаше никакъв триъгълен отвор в центъра, който да ги изведе навън. Кръв и проклета пепел!
Мат огледа трите изхода, стиснал ашандарея в потните си ръце. Не можеха да направят същия номер като преди, да скачат напред-назад между двете еднакви стаи. Не и с Аелфините зад тях. Трябваше да призове късмета си.
— Трябва да продължим! — изрева Ноал. Беше спрял на прага и пристъпваше нервно от крак на крак. — Мат! Ако тия змии ни хванат…