— Мат — извика Ноал и погледна през рамо.
Мат махна на Том да продължи, спря и погледна назад.
— Ако срещнеш някога малкиери — каза Ноал, — кажи им, че Джейин Бродяжника умря с чест.
— Да, Джейин — отвърна Мат. — Дано Светлината те държи.
Ноал отново се обърна срещу Аелфините и Мат го остави. Последва нов гръм и светлина от нощно цвете. После Мат чу как отекна по коридора гласът на Ноал, надал боен вик. Не беше на език, който бе чувал.
Двамата с Том влязоха в друга зала. Том плачеше, но Мат сдържа сълзите си. Ноал щеше да умре с чест. Такава мисъл щеше да му се стори глупава някога — каква полза от честта, ако си умрял? Но имаше твърде много спомени на войници в главата си, твърде много бе преживял с мъже, които се биеха и лееха кръв за тази чест, за да я презре повече.
Затвори очи и се завъртя, тежестта на Моарейн почти го накара да се олюлее. Избра посока и видя, че тръгва натам, откъдето бяха дошли. Втурна се по коридора. Том забърза след него.
Коридорът не ги изведе в залата, където бяха оставили Ноал. Тази беше кръгла и пълна с жълти колони, направени като огромни лози, които се сплитаха една с друга и оформяха в центъра цилиндрично пространство. Тънки извити стойки със светещи бели глобуси на върха хвърляха мека светлина. Подът бе облицован на бели и жълти ивици, които се протягаха на спирали от центъра. Носеше се остра миризма на суха змийска кожа.
„Никакъв герой не си, Матрим Каутон — помисли си той и погледна през рамо. — Онзи, който остана, той е героят. Светлината да те освети, Ноал.“
— Сега какво? — попита Том. Като че ли бе възвърнал донякъде силата си, тъй че Мат му подаде Моарейн и взе копието си. В тази зала имаше само два входа, единият зад тях, а другият — право напред, в другия край. Но Мат все пак се завъртя със затворено око. Късметът им показа отсрещния вход.
Минаха през него. Прозорците в този коридор гледаха към джунглата. Сред гъстата растителност Мат зърваше от време на време тънките и високи като кули дървета.
Върнали се бяха там, където бяха преди няколко мига — мястото, където изтичаше кръвта на Ноал.
— Тук си получил отговорите си, нали? — попита Том.
— Да.
— Мислиш ли, че и аз бих могъл да получа няколко? — попита Том. — Три въпроса. Каквито отговори си поискаш…
— Не ги искаш, Том — Мат дръпна периферията на шапката си над изваденото си око. — Повярвай ми, не ти трябват. Не са отговори. Заплахи са. Ние…
Том спря. Моарейн в ръцете му се размърда и простена тихо. Но не това накара Мат да замръзне на място.
Видя напред друга кръгла жълта стая. В средата на помещението имаше портал от червен камък. Или останки от него.
Мат изруга и затича напред. Подът бе осеян с натрошени парчета червен камък. Той простена, пусна копието и вдигна няколко парчета. Вратата бе разбита от удар със страховита сила.
При входа Том се смъкна на пода, без да пусне от прегръдката си съвземащата се Моарейн. Изглеждаше изтощен. И двамата бяха останали без торби — Мат беше дал своята на Ноал, а Том беше оставил неговата. А тази стая беше задънена, без други входове.
— Да го изгори дано това място! — изрева отчаяно Мат, смъкна шапката си и зяпна нагоре в безкрайната тъмнина. — Да ви изгори всички дано, змии и лисици! Тъмния да ви вземе дано всичките! Взехте ми окото, взехте Ноал. Стига ви тая цена! Твърде голяма беше! Не ви ли стига животът на проклетия Джейин Бродяжника да ви усмири, чудовища такива!?
Думите му прокънтяха и заглъхнаха без отговор. Старият веселчун стисна очи, сгушил Моарейн до гърдите си. Изглеждаше напълно съкрушен.
Мат се огледа отчаяно. Опита отново завъртането със затворено око и изпъна ръка. Когато отвори окото си, гледаше право към центъра на помещението. Към разбития портал.
В този момент усети как надеждата в него започна да умира.
— Беше добър опит, момко — каза Том. — Добре се справихме. По-добре, отколкото можеше да се очаква.
— Няма да се предам — каза Мат упорито, мъчеше се да надвие отчаянието си. — Ще… ще се върнем обратно и ще намерим пътя до мястото между Аелфините и Еелфините. Според сделката те са длъжни да оставят портала отворен. Ще излезем оттук, Том. Проклет да съм, ако умра тук. Все още ми дължиш две халби.
Том отвори очи и се усмихна, но не се надигна от пода. Поклати глава и увисналите му мустаци се люшнаха. Погледна надолу към Моарейн. Клепачите ѝ изпърхаха.