— Казах ти, че не мога! Няма да позволя това да ме погълне.
Помисли си за един млад мъж със златни очи, затворен в клетка, изгубил всичко човешко в себе си. Името му беше Ноам — Перин го бе видял в едно село, наречено Джарра.
„Светлина — помисли си. — Не е далече оттук.“ Или поне не беше далече в истинския свят, където дремеше тялото му. Джарра беше в Геалдан. Странно съвпадение.
„Щом наблизо има тавирен, няма никакви съвпадения.“
Той се намръщи, стана и огледа околността. Моарейн му беше казала, че у Ноам не е останало нищо човешко. Това очакваше един вълчи брат, ако позволеше да бъде изцяло погълнат от вълка в себе си.
— Трябва да се науча да удържам това или трябва да прогоня вълка от себе си — каза Перин. — Вече няма време за компромиси, Скокливец.
Скокливец миришеше недоволно. Не му допадаше човешката, както я наричаше, склонност някой да иска да държи нещата под контрол.
„Хайде — каза Скокливец и се надигна в тревата. — На лов.“
— Аз…
„Ела да научиш. Последният лов иде.“
Зовът на Скокливец включваше образа на малко кутре, убиващо за първи път. И грижа за бъдещето — черта, обикновено неприсъща за вълците. Последният лов носеше промяна.
Перин се поколеба. В едно предишно гостуване във вълчия сън беше настоял Скокливец да го научи да владее мястото. Много неуместно за един млад вълк — един вид предизвикателство към старшинството на по-стария, — но това бе отговор. Скокливец бе дошъл да го учи, но щеше да го учи като вълк.
— Съжалявам — каза Перин. — Ще ловувам с теб… но не трябва да изгубя себе си.
„Тези неща, които мислиш — отпрати Скокливец недоволно. — Как може да измисляш образи за нищо? — появиха се образи за пустош — празно небе, бърлога без никой в нея, голо поле. — Ти си Младия бик. Винаги ще си Младия бик. Как може да изгубиш Младия бик? Погледни надолу и ще видиш лапи. Захапи и зъбите ти ще убият. Не може да се загуби това.“
— То е нещо присъщо на хората.
„Същите празни думи всеки път.“
Перин вдиша дълбоко и издиша натежалия от влага въздух.
— Е, добре — отвърна той и в ръцете му се появиха чук и нож. — Да вървим.
„С копитата си ли ловиш храна?“ Образ на бик, забравил за рогата си, който се опитва да скочи на гърба на сърна и да я стъпче.
— Прав си — Перин изведнъж вече държеше хубав дълъг лък от Две реки. Не беше толкова добър стрелец като Джондин Баран или Ранд, но не им отстъпваше много.
Скокливец му прати образ на бик, плюещ по сърна. Перин изръмжа и му върна вълчи нокти, които се изстрелват от лапите и поразяват сърна от разстояние, но това като че ли само разсмя Скокливец още повече. Въпреки яда си Перин трябваше да признае, че образът е доста нелеп.
Скокливец отпрати образа към другите и те завиха от смях, макар че повечето сякаш предпочетоха бика, скачащ върху сърната. Перин изръмжа и затича след Скокливец към далечния лес, където ги чакаха другите вълци.
Тревите сякаш ставаха все по-гъсти. Задържаха го като трънливи храсти. Скокливец скоро го задмина.
„Бягай, Млади бико!“
„Опитвам се“ — отвърна Перин.
„Не като преди!“
Перин продължи да напира през гъстата трева. Това странно място, този чудесен свят, където тичаха вълците, беше опияняващ. И опасен. Скокливец го бе предупреждавал за това неведнъж.
„Опасностите за утре. Загърби ги засега — отпрати Скокливец, докато се отдалечаваше все повече. — Грижата е за двукраките.“
„Не мога да загърбя проблемите си!“ — помисли в отговор Перин.
„Но често го правиш“ — изпрати Скокливец.
Улучи точно по-точно, отколкото може би знаеше. Перин изскочи на една поляна и спря отведнъж. На земята лежаха трите парчета метал, които бе ковал в предишния си сън. Голямата буца, голяма колкото два юмрука, сплесканият прът, тънкият правоъгълник. Правоъгълникът сияеше смътно, жълто-червен, опърлил тревата наоколо.
Изчезнаха мигновено, макар нажеженият правоъгълник да остави изгорено петно. Перин вдигна глава и затърси с очи вълците. Пред него, в небето над дърветата се разтвори голяма черна дупка. Не можеше да определи на какво разстояние е, но сякаш господстваше над всичко, което можеше да види, а в същото време беше далече.
А в дупката стоеше Мат. Водеше битка със самия себе си: десетина различни мъже с неговото лице, всички в различно изящно облекло. Мат завъртя копието си и така и не видя промъкващата се зад него смътна фигура с кървав нож в ръка.
— Мат! — извика Перин, но знаеше, че е безсмислено. Това, което виждаше, бе някакъв сън или видение за бъдещето. От много време не беше виждал такива. Почти бе започнал да мисли, че няма да го споходят повече.