— Ще се набива на очи.
— Разделението вече се набива на очи — каза Андрол. — Хайде, върви.
— Добре. Но ти какво ще правиш?
Андрол въздъхна.
— Ще ида да ни намеря съюзници.
Норли тръгна наляво, а Андрол продължи през селото. Сякаш все по-малко хора показваха уважение към него напоследък. Или се бояха, или бяха заложили на Таим.
Близо до пътеката стоеше група облечени в черни куртки мъже. Бяха скръстили ръце и го гледаха. Полазиха го ледени тръпки, но Андрол се постара да не му проличи. Докато минаваше покрай групата лакеи, забеляза с тях и Мезар, с посивялата на слепоочията коса и бронзовата доманска кожа. Мезар му се усмихна — а Мезар не беше от хората, които се усмихват лесно. Андрол му кимна и го погледна в очите.
И видя това, което беше видял Норли. Имаше нещо много сбъркано, нещо не съвсем живо в тези очи. Като че ли не бяха на човек, а на чучело. Сянка, натъпкана в човешка кожа.
„Светлината да ни е на помощ.“ Подмина ги бързо и продължи към южния край на селото, към няколкото малки колиби с избелели дървени стени и сламени покриви, на които им беше време за подмяна.
Поколеба се. Какво правеше? Тук бяха отседнали жените от Червената Аджа. Твърдяха, че са дошли да обвържат ашамани, но не го бяха направили досега. Явно беше някаква хитрина. Може би бяха дошли тук, за да се опитат да ги опитомят всичките.
Но ако беше така, то поне можеше да разчита, че няма да са на страната на Таим. Когато си зяпнал в гърлото на лъвориб, пиратският бриг не изглежда толкова зле. Андрол беше чувал тази поговорка, докато работеше на рибарска лодка на юг.
Вдиша дълбоко и почука. Отвори му пълничка Червена. Имаше неостаряващото лице на Айез Седай — не млада всъщност, но и съвсем не стара. Изгледа го.
— Чух, че искате да напуснете Черната кула — каза Андрол с надеждата, че не греши.
— Вашият М’хаил да не би да е премислил? — попита тя обнадеждено. Дори се усмихна. Рядкост за Айез Седай.
— Не. Доколкото знам, все още ви забранява да напуснете.
Тя се намръщи.
— Тогава…
Андрол сниши глас.
— Не сте единствените, които искате да напуснете това място, Айез Седай.
Гледаше го и лицето ѝ стана съвършено спокойно. „Не ми вярва“, помисли си той. Странно как самата липса на чувство можеше да изрази чувство.
Отчаян, той пристъпи напред и опря ръка на рамката на вратата.
— Нещо сбъркано има тук. Нещо по-лошо, отколкото разбирате. Някога, преди много време, мъже и жени заедно са работели със Силата. И заедно са били по-силни в нея. Моля ви. Изслушайте ме.
Тя постоя още миг, след което отвори вратата.
— Влизай, но бързо. Тарна, жената, с която деля тази колиба, е навън. Трябва да приключим, преди да се е върнала.
Андрол пристъпи вътре. Не знаеше в пиратски бриг ли влиза, или в устата на лъвориб.
Глава 57
Заек за вечеря
Мат тупна върху неравния терен, заслепен от блясъка на светлината, и изруга. Замириса му на зеленина, на пръст и гниещо дърво. Бръмчаха насекоми.
Бялото угасна и той видя, че стои извън кулата Генджей. Почти беше очаквал отново да се появи в Руйдийн. Като че ли копието го беше върнало в неговия свят, там, където бе влязъл. Том седеше на земята и държеше Моарейн, която примигваше и се озърташе.
Мат се изправи, обърна се към кулата и посочи нагоре.
— Знам, че гледате! — извика възбудено. Беше успял. Скапано беше успял да се измъкне жив! — Надвих ви, изтръсках ви от ботушите си, мръсни изсъхнали курешки такива! Аз, Матрим Каутон, оцелях от капаните ви! Ха! — размаха ашандарея над главата си. — И вие ми дадохте изхода! Да ви приседне дано, проклети, скапани, жалки лъжци!
Ухили се и натресе копието с дръжката надолу в пръстта. Кимна. Никой не можеше да надвие Матрим Каутон. Бяха го излъгали, казали му бяха мъгляви пророчества и го бяха заплашили, а след това го бяха обесили. Но Мат накрая ги бе надиграл.
— Кой беше другият? — попита тихо Моарейн зад него. — Онзи, когото видях, но не познавах?
— Той не успя да излезе — отвърна мрачно Том.
Това помрачи радостта на Мат. Победата беше дошла, но си имаше цена — ужасна цена при това. През цялото това време бе пътувал с една легенда.
— Беше приятел — промълви Том.
— Беше велик мъж — каза Мат, обърна се и издърпа ашандарея от пръстта. — Когато напишеш балада за всичко това, Том, постарай се да изтъкнеш, че той беше героят.
Том го погледна и кимна разбиращо.
— Светът ще иска да знае какво се е случило с този човек.
Светлина. Том като че ли изобщо не се изненада, като чу, че Ноал всъщност е Джейин Бродяжника. Беше го знаел. Кога го беше разбрал? Защо не беше казал нищо на Мат? Голям приятел, няма що.