Мат само поклати глава.
— Е, тъй или иначе сме навън. Но, Том. Следващия път, когато започна скапано да преговарям с някой, промъкни се зад мен и ме халосай по главата с нещо голямо, тежко и тъпо. После се залови ти.
— Ще запомня молбата ти.
— Я дайте да се изместим малко. Не ми харесва как тая проклета кула е надвиснала отгоре ми.
— Да — отвърна Моарейн, — би могло да се каже, че се хранят с чувства. Макар че не бих го нарекла толкова „хранене“, колкото „опияняване“ с чувства. Не им е нужно, за да оцелеят, но им доставя голямо удоволствие.
Седяха в една гориста падина край Аринел недалече от кулата. Гъстият дървесен балдахин прохлаждаше въздуха и скриваше гледката към нея.
Моарейн седеше, облегнала гръб на едно дърво, все още загърната в наметалото на Том: беше се увила цялата и се виждаше само лицето ѝ и тъмните къдрици. Приличаше повече на жена, отколкото помнеше Мат — в спомените му беше като статуя. Винаги безизразна, с лице като излъскан камък и очи като тъмен топаз.
Сега кожата ѝ беше пребледняла, с руменина по бузите, косата ѝ бе на къдрици и падаше естествено около лицето ѝ. Беше прелестна, ако човек оставеше настрана неостаряващото айезседайско лице. Но дори това лице издаваше много повече чувство, отколкото помнеше Мат, обич, щом погледнеше Том, смътен трепет, щом заговореше за преживяното в кулата.
Но погледът ѝ бе все така преценяващ. Да, беше си същата Моарейн, макар и някак смирена, измъчена. По някаква причина обаче изглеждаше още по-силна от това.
Том духна едно колебливо пламъче и то закъдри кичур дим, примигна и угасна. Дървата бяха мокри. Веселчунът изруга.
— Всичко ще се оправи, Том — каза тихо Моарейн. — Всичко ще е наред.
— Няма да позволя да настинеш в мига, в който се измъкнахме оттам — изръмжа Том и извади драскало, но огънят изведнъж живна и запращя по гнилите мокри дърва.
На лицето на Моарейн се бе изписало съсредоточение.
— О! — Том се изкиска. — Почти бях забравил за това…
— Само това мога да направя вече сама — каза Моарейн с гримаса. Светлина, беше ли правила гримаси преди? Беше твърде „висша и всемогъща“ за това, нали? Или Мат не я помнеше добре?
Моарейн. Говореше с проклетата Моарейн! Въпреки че беше влязъл в кулата с единствената цел да я спаси, му изглеждаше невероятно, че говори с нея. Все едно да говориш с…
Добре, все едно да говориш с Биргит Сребролъката или с Джейин Бродяжника. Мат се усмихна и поклати глава. Какъв странен свят и какво странно място си беше намерил в него.
— Какво искаше да кажеш с това, Моарейн? — попита Том, докато подклаждаше огъня. — Че само това можеш да направиш?
— Аелфините и Еелфините — обясни тя спокойно. — Те се наслаждават и опияняват от силни чувства. По някаква причина въздействието на тавирен е още по-опияняващо за тях. Има и други неща, на които се наслаждават.
Том се намръщи.
— Моята Сила, Том — обясни тя. — Чувах ги как си джафкаха и съскаха, докато се хранеха от мен, и Аелфините, и Еелфините. Рядко са имали Айез Седай, от която да пият, изглежда. Докато изпиваха способността ми да преливам, се засищаха двойно — от скръбта ми и от това, че губех самата Сила. Мощта ми е намаляла значително.
— Твърдяха, че са убили Ланфеар, като са я изцедили твърде бързо, макар че според мен се опитваха да ме изплашат. Веднъж, когато ме събудиха, там имаше един мъж. Каза, че не съм тази, която търсел — замълча и потръпна. — Понякога ми се искаше да ме изпият бързо и животът ми да свърши…
Чуваше се само пращенето на огъня. Том я гледаше безпомощно.
— Не ме гледай толкова тъжно, Том Мерилин — каза с усмивка Моарейн. — Изпитах ужасни неща, но всички хора познават мигове на отчаяние. Вярвах, че ще дойдеш — извади ръката си изпод наметалото, като оголи нежното си бяло рамо, и я протегна към него. Том се поколеба, после я хвана и я стисна.
Моарейн погледна Мат.
— И ти, Матрим Каутон. Не си вече онова просто селско момче. Много ли те боли окото?
Мат сви рамене.
— Бих изцерила раната, ако можех — каза Моарейн. — Но дори да бях толкова силна като някога, не бих могла да възстановя окото ти — издърпа ръката си от ръцете на Том и попита: — Пазиш ли ангреала?
— О, да — каза Том, измъкна странната гривна от джоба си и я сложи на ръката ѝ.
— С това — каза Моарейн — ще съм достатъчно силна поне да махна болката ти. Поставиха ми я, за да извличам повече от Силата, та да могат да се засищат повече. Всъщност аз помолих за това, като едно от трите ми искания. Не осъзнах, че ще я използват срещу мен.