— Изпълнили са ти три искания? — попита намръщено Мат.
— Минах през тер-ангреала — отвърна тя. — Древният договор беше в сила и за двете страни, макар че при унищожения вход връщането нямаше да е лесно. Знаех от… предишни събития, че няма да мога да се измъкна, освен ако не дойдете вие, каквито и да са исканията ми и колкото и внимателно да ги изрека. Тъй че ги използвах по най-добрия начин.
— И какво поиска? — попита Мат. — Освен ангреала?
Тя се усмихна.
— Ще го затая за себе си, засега. Имаш благодарностите ми, млади Мат. За живота ми.
— Е, предполагам, че сме квит — отвърна той. — Ти ме спаси от живот в Две реки. Да ме изгори дано, ако не си пояздих хубаво оттогава.
— А раната ти?
— Не боли много — всъщност болеше. Ужасно. — Няма нужда да си хабиш силата за това.
— Още те е страх от Единствената сила, виждам.
Той настръхна.
— Страх?
— Допускам, че имаш сериозно основание за тази тревога — извърна очи. — Но внимавай. Най-неприятните събития в живота ни понякога са за наше добро.
Да, все още си беше Моарейн. Бърза да те поучи и да даде съвет. Но може би имаше право — след всичко, през което бе преминала — да му изнесе лекция за търпението. Светлина! Беше знаела какво ще преживее и въпреки това беше дръпнала Ланфеар в онзи тер-ангреал! Може би не Мат беше героят тук, а сигурно и Ноал също така.
— И сега какво? — попита Том и се намести на един пън. Топлината от огъня беше чудесна.
— Сега трябва да намеря Ранд — каза Моарейн. — Ще има нужда от помощта ми. Вярвам, че се е справил добре в мое отсъствие?
— Не знам за това — отвърна Мат. — Той е полупобъркан, а и всички в тоя проклет свят са се хванали за гърлата — завихриха се цветове. Ранд яде месо с Мин. Мат разпръсна образа.
Моарейн повдигна вежда.
— Но успя да насочи почти всички към Последната битка — призна Мат. — И Верин твърди, че е успял да прочисти покварата от сайдин.
— Благословена Светлина — прошепна Моарейн. — Как?
— Не знам.
— Това променя всичко — каза тя и се усмихна широко. — Оправил е това, което бе объркал. „От Дракона иде болката ни и от Дракона раната ще се изцери.“
— Мат непрекъснато твърди, че трябва да вдигнем празненство или нещо такова по този повод — подхвърли Том. — Макар че според мен просто си търси хубав повод да се напие.
— Определено го твърдя — добави Мат. — Все едно, Ранд е доста зает. Според Елейн е уговорил някаква среща с монарсите, които му се подчиниха. Скоро предстои.
— Елейн е кралица значи?
— Много ясно. Майка ѝ я уби Рахвин.
— Каза ми го вече.
— Тъй ли? Кога?
— Преди цял живот, Матрим — отвърна тя с усмивка.
— О. Е, Ранд го довърши. Тъй че това е добре.
— А другите Отстъпници? — попита Моарейн.
— Не знам.
— Мат беше доста зает, за да е в течение — обади се Том. — Женеше се за императрицата на Сеанчан.
Моарейн примигна изненадано.
— Какво?!
— Беше случайно — изломоти Мат и се присви неловко.
— Случайно си се оженил за сеанчанската императрица?
— Имат едни шантави обичаи — отвърна Мат и придърпа шапката си. — Странни хора — засмя се насила.
— Тавирен — промълви Моарейн.
Някак си беше предчувствал, че ще каже това. Светлина. Е, все пак беше хубаво, че я бяха освободили. Силното чувство го изненада. Кой можеше да си го помисли? Обич към Айез Седай? От него?
— Е, разбирам, че има много неща, за които трябва да чуя — каза тя. — Но първо трябва да намеря Ранд.
Мат беше наясно, че ще се опита да се наложи.
— Ти го намери, Моарейн, но аз имам да свърша едни неща в Кемлин. Не че искам да споря, но е факт. Мисля, че и ти трябва да дойдеш там. Елейн сигурно ще може да ти помогне за Ранд повече от всеки друг.
Проклети цветове. Не стига, че му беше останало само едно око, а и тези проклети образи се набутваха в зрението му всеки път, щом помислеше за Ранд…
„Да ги изгори дано!“
Моарейн повдигна вежда, като го видя как тръсна глава и се изчерви. Сигурно си помисли, че го е хванала истерията.
— Ще видим, Матрим — каза тя и извърна очи към Том, който стоеше с торбичката чай в ръце. Изглеждаше готов едва ли не да свари вода в шепите си, само за да може да ѝ направи чай.
— Прескъпи Том — каза тя. — Бих те приела за свой съпруг, ако ти ме приемеш за твоя жена.
— Какво?! — Мат стана, плесна се по челото и шапката му за малко да падне на земята. — Какво каза?