— Тихо, Мат — Том не взе предложената му от Моарейн ръка. — Знаеш, че никога не съм харесвал много жени, които преливат Силата, Моарейн. Знаеш, че тъкмо това ме задържаше в миналото.
— Вече нямам много от Силата, прескъпи Том. Без този ангреал едва ли ще съм достатъчно силна да ме издигнат до Посветена в Бялата кула. Ще го захвърля, ако пожелаеш това от мен — оголи другата си ръка, едва опазвайки благоприличие, и смъкна гривната ангреал.
— Не мисля така, Моарейн — каза Том, коленичи и хвана ръцете ѝ. — Не, няма да те лиша от нищо.
— Но с нея ще съм много силна, по-могъща в Силата, отколкото преди да ме пленят.
— Така да бъде — той пак сложи гривната на китката ѝ. — Ще се оженя за теб още сега, ако пожелаеш.
Тя се усмихна щастливо.
Мат ги гледаше слисано.
— А кой скапано ще ви ожени? — изломоти той. — Гръм да ме удари, ако ще съм аз, казвам ви!
Двамата го изгледаха, Том мрачно, Моарейн — с лека усмивка.
— Мога да разбера защо сеанчанката е трябвало да те вземе, Мат. Много романтично си настроен.
— Аз само… — смъкна шапката, стисна я сконфузено в ръка и замести поглед от единия към другия. — Само… Да ме изгори дано! Как съм го пропуснал това? Бях с вас повечето време, докато бяхте заедно! Кога се заобичахте?
— Не си гледал много внимателно — каза Том. После се обърна към Моарейн. — Предполагам, че ще ме искаш и за Стражник.
Тя се усмихна.
— Предишният ми Гайдин вече е присвоен от друга, надявам се.
— Ще приема работата — заяви Том. — Макар че ще трябва да обясниш на Елейн защо дворцовият ѝ бард е нечий Стражник — помълча за миг.
— Мислиш ли, че ще могат да направят едно от онези наметала с преливащите цветове с малко кръпки по него?
— А бе вие и двамата сте луди за връзване, да ви кажа — измърмори Мат. — Том, не ми ли каза веднъж, че двете най-болезнени места за тебе са били Тар Валон и Кемлин? А сега си се втурнал презглава надолу по склона, за да заживееш накрая в едното или в другото?
Том сви рамене.
— Времената се променят.
— Никога не съм се задържала задълго в Тар Валон — каза Моарейн. — Мисля, че ще ни е хубаво да пътешестваме заедно, Том Мерилин. Стига да преживеем следващите месеци — обърна се към Мат. — Не бива да отхвърляш връзката на Стражник така леко, Мат. Благата, които предлага тя, може да са от огромна полза за мъжете в днешно време.
Мат си нахлупи шапката.
— Може и да е вярно, но проклет да съм, ако ме видите хванат от някоя. Не се засягай, Моарейн. Тебе си те харесвам. Но да ме обвърже жена? Това с Матрим Каутон няма да стане.
— Тъй ли? — попита с насмешка Том. — Двамата с тебе дали не открихме, че Тюон би могла да прелива, ако реши да се научи?
Мат замръзна. Кръв и пепел. Том беше прав. Но преливането щеше да я превърне в марат-дамане. Тюон нямаше да направи такова нещо. Нямаше за какво да се безпокои.
Дали?
Сигурно беше направил физиономия, щом си помисли това, защото Том се изкиска, а Моарейн отново се усмихна. Двамата обаче скоро загубиха интерес да се заяждат с него и си заговориха тихичко. Това щастие в очите им… Наистина се обичаха. Светлина! Как го беше пропуснал? Чувстваше се като човек, довел прасе на конно надбягване.
Реши да не се натрапва повече и да ги остави сами. Тръгна да огледа района, където трябваше да се появи порталът им. И дано да се появеше. Нямаха никакви провизии, а никак не му допадаше идеята да махне на някой кораб и да пътува по реката чак до Кемлин.
Пътят през ливадата до брега на Аринел беше къс. Там вдигна малка купчина камъни за паметник на Ноал, после сложи шапката си отгоре и седна да почака и да помисли.
Моарейн беше спасена. Той бе оцелял, макар че проклетата дупка на мястото на окото му пулсираше ужасно. Още не беше сигурен дали Аелфините и Еелфините са го оплели в мрежите си, или не, но беше влязъл в бърлогата им и беше излязъл непокътнат. Е, почти.
Едно изгубено око. Как щеше да се отрази на бойните му умения? Това го безпокоеше повече от всичко друго. Външно се правеше на храбрец, но отвътре трепереше. Какво щеше да си помисли Тюон за съпруг без едно око? Съпруг, който сигурно нямаше да може да се защити сам?
Извади един нож и го заобръща в ръцете си. После по приумица го метна зад себе си, без да гледа. Чу тихо писукане, обърна се и видя заек, тупнал на земята, пронизан от случайно хвърления нож.
Усмихна се и отново се обърна към реката. И забеляза нещо, заклещено между два големи камъка на брега. Беше преобърнато готварско котле, медно, почти неизползвано, само пооцапано малко отстрани. Сигурно бе изтървано от някой пътник, минавал покрай реката.