Пред него се появи вълк, изваян сякаш от мъгла. Сребристосив, прошарен от многото години живот. Перин заликува от силата си. Беше истински.
А след това видя очите на вълка. Безжизнени.
Миризмата стана застояла и грешна.
Перин се потеше от напрежението да се съсредоточи толкова силно. Нещо вътре в него се беше разстроило. Твърде силно идваше във вълчия сън. Да се мъчи да овладее напълно това място бе все едно да се опитва да задържи вълк в сандък.
Изкрещя и се смъкна на колене. Смътният не-Скокливец изчезна и облаците с грохот се върнаха на мястото си. Над него изригна мълния и черните петна обсипаха тревата. Грешните миризми се върнаха.
Перин помисли за Файле и за палатката им в полето на Мерилор. Тя беше неговият дом. Имаше много работа да се свърши. Ранд бе дошъл, както бе обещал. Утре щеше да се изправи пред Егвийн. Мисълта за истинския свят го укрепи, попречи му да навлезе твърде силно във вълчия сън.
Изправи се. Много неща можеше да направи тук, но имаше граници. Винаги имаше граници.
„Потърси Безграничен. Той ще обясни.“
Последното му изпратено от Скокливец. Какво означаваше то? Скокливец бе казал, че Перин е намерил отговора. И все пак Безграничен трябваше да обясни този отговор? Изпратеното бе просмукано с болка, загуба, удовлетворение от това, че вижда как Перин приема вълчето в себе си. Един последен образ на вълк, скачащ гордо в тъмното, с блеснала козина и мирис на решимост.
Перин се изпрати на пътя за Джеанна. Безграничен често се озоваваше там с останките от глутницата. Пресегна се и го намери: млад мъжкар с кафява козина и стройно тяло. Безграничен го подразни, като му прати образа на бик, стъпкал елен. Другите бяха забравили този образ, но Безграничен го помнеше.
„Безграничен. Скокливец ми каза, че имам нужда от теб.“
Вълкът изчезна.
Перин се сепна, после скочи до мястото, където беше вълкът — върха на скална стръмнина на няколко левги от пътя. Улови съвсем смътната миризма на посоката му и се озова там. Открито поле с прогнил плевник в далечината.
„Безграничен?“ — изпрати Перин. Вълкът лежеше присвит в някакви сухи храсти наблизо.
„Не. Не.“ Безграничен изпрати ужас и гняв.
„Какво направих?“
Вълкът затича. Оставяше смътна диря. Перин изръмжа, смъкна се на четири крака и стана вълк — Младия бик. Втурна се по дирята и вятърът зарева в ушите му.
Безграничен се опита да изчезне, но Младия бик отново го последва и се появи сред океана. Падна върху вълните — водата стана твърда под лапите му — и продължи след Безграничен, без да забави.
Посланията на Безграничен гъмжаха от образи. Лесове. Градове. Поля. Образ на Перин, който го гледа отгоре, застанал извън някаква клетка.
Перин замръзна и отново се превърна в човек. Застана над прииждащите вълни и бавно се заиздига във въздуха. „Какво?“ Посланието бе за един по-млад Перин. И Моарейн беше с него. Как можеше Безграничен да е…
И изведнъж разбра. Във вълчия сън Безграничен винаги се оказваше в Геалдан.
„Ноам“, изпрати той към вълка.
Изненадано стъписване и вълчият ум изчезна. Пренесе се към него и подуши малко селце. Плевник. Клетка.
Перин се озова там. Безграничен лежеше на земята между две къщи и го гледаше отдолу. Беше неразличим от другите вълци, при все че Перин вече подозираше истината. Това не беше вълк. Беше човек.
— Безграничен — Перин клекна и погледна вълка в очите. — Ноам. Помниш ли ме?
„Разбира се. Ти си Младия бик.“
— Искам да кажа, помниш ли ме отпреди, когато се срещнахме в будния свят? Ти ми изпрати образ от това.
Ноам разтвори челюстите си и в тях се появи кокал. Голяма бедрена кост с малко месо по нея. Лежеше на една страна и дъвчеше кокала. „Ти си Младия бик“, изпрати той упорито.
— Помниш ли клетката, Ноам? — попита тихо Перин и изпрати образа. Образа на мъж в опърпано мръсно облекло, заключен в набързо скована дървена клетка от семейството му.
Ноам замръзна и образът му за миг потръпна и се превърна в образ на човек. Вълчият облик мигновено се върна и той изръмжа тихо и заканително.
— Не ти напомням за лоши времена, за да те ядосам, Ноам — каза Перин. — Аз… Е, аз съм като теб.
„Аз съм вълк.“
— Да — каза Перин. — Но не винаги.
„Винаги.“
— Не. Някога беше като мен. Това, че мислиш друго, не го отменя.
„Тук го отменя, Млади бико — изпрати Ноам. — Тук го отменя.“
Беше истина. Защо Перин държеше така настойчиво да говорят за това? Това, че го виждаше, че знаеше кой е, връщаше всичките му страхове. Беше сключил мир със себе си, но ето, че имаше един човек, който напълно се беше изгубил във вълчето.