Точно от това се бе ужасявал Перин. Точно това беше забило клина между него и вълците. След като вече го бе преодолял, защо Скокливец трябваше да го прати тук? Безграничен подуши объркването му. Кокалът изчезна и вълкът отпусна глава на лапите си и го загледа отдолу.
Ноам — чийто ум почти бе изчезнал — беше мислил само да се измъкне на свобода и да убива. Беше се превърнал в опасност за всички около себе си. Всичко това вече го нямаше. Безграничен изглеждаше в мир. Когато бяха освободили Ноам, Перин се бе притеснил, че ще умре бързо, но изглежда, че беше жив и добре. Най-малкото жив — не можеше да прецени доколко е добре, ако се съдеше по вида му във вълчия сън.
Все пак умът на Безграничен бе много по-добър сега. Перин се намръщи. Моарейн бе казала, че нищо от ума на човека Ноам не е останало в ума на съществото.
— Безграничен — каза Перин. — Какво мислиш за света на хората?
Мигновено го порази вълна от образи. Болка. Тъга. Посърнали нивя. Болка. Едър як мъж, пиян, бие хубава жена. Болка. Огън. Страх, скръб. Болка.
Перин се олюля. Безграничен продължи да изпраща образи. Един след друг. Гроб. По-малък гроб до него, като за дете. Огънят става по-голям. Мъж — братът на Ноам, Перин го позна, макар да не изглеждаше толкова опасен тогава — разгневен.
Беше порой, непоносимо много. Перин зави. Вопъл за живота, който Ноам бе понесъл, траурен вой на скръб и на болка. Нищо чудно, че този човек бе предпочел живота на вълк.
Образите спряха и Безграничен извърна глава настрани. Перин усети, че едва може да си поеме дъх.
„Дар“, изпрати Безграничен.
— В името на Светлината — прошепна Перин. — Било е избор, нали? Избрал си вълка преднамерено.
Безграничен затвори очи.
— Винаги съм мислел, че ще ме завладее, ако не внимавам — каза Перин.
„Вълкът е мир“, изпрати Безграничен.
— Да — Перин отпусна длан на вълчата глава. — Разбирам.
Това бе равновесието за Безграничен. Различно от равновесието за Илиас. Различно от това, което беше намерил Перин. Разбра. Това не означаваше, че начинът, по който си бе позволил да изгуби контрол, не е опасен. Но беше последното късче, което трябваше да разбере. Последното късче от него самия.
„Благодаря ти“, изпрати Перин. Образът на Младия бик вълка и Перин човека, застанали един до друг, на билото на хълм, с едни и същи миризми. Отпрати този образ навън, толкова мощно, колкото можеше. Към Безграничен, към вълците наблизо. Към всеки, който щеше да чуе.
„Благодаря ти.“
— Довье’анди се товя сагайн — каза Олвер, хвърли заровете и те се затъркаляха по платнения под на палатката. Щом спряха, Олвер се усмихна. Само черни точки, никакви линии или триъгълници. Щастливо хвърляне, и още как.
Премести фигурката си по платненото табло на играта „Змии и лисици“, което му бе направил баща му. Всеки път щом видеше това табло, Олвер се натъжаваше. Напомняше му за баща му. Но стискаше устни и не позволяваше на никой друг да го разбере. Воините не плачеха. А освен това някой ден щеше да намери онзи Шайдо, който беше убил баща му. И тогава щеше да си отмъсти.
Така правеше човек, когато е воин. Вярваше, че Мат ще помогне, след като си свърши цялата тази работа с Последната битка. Дотогава щеше да е длъжник на Олвер, и не просто заради цялото време, което бе изкарал като негов личен вестоносец. За сведенията, които му беше дал за лисиците и змиите.
Търпеливият Талманес седеше на стол до него, четеше книга и не обръщаше голямо внимание на играта. Изобщо не беше толкова добър за игра като Ноал или Том. Но пък и не го бяха изпратили толкова да играе с Олвер, колкото да го наглежда.
Мат не искаше Олвер да разбере, че е отишъл в кулата Генджей и го е оставил. Е, Олвер не беше глупак и се досещаше какво става. Не беше и луд всъщност. Ноал беше подходящ да го вземат, а след като Мат можеше да вземе само двама, добре… Ноал можеше да се бие по-добре от Олвер. Тъй че беше логично да отиде той.
Но следващия път щеше да избира Олвер. И тогава Мат нямаше да е зле да се държи прилично, иначе той щеше да остане.
— Твой ред е, Талманес — каза Олвер.
Талманес измърмори нещо, пресегна се и хвърли шепата зарове, без да изгуби реда си в книгата — държеше си пръста на него. Беше добър човек, макар и малко скован. Олвер едва ли щеше да избере някой като него за компания в хубава нощ за пиячка и гонене на слугинчета. След като пораснеше достатъчно, за да ходи по пиячка и слугинчета. Смяташе, че ще е готов някъде след около година.
Премести змиите и лисиците, после събра заровете за следващото си хвърляне. Беше го измислил от началото до края. Шайдо бяха много и нямаше представа как да намери онзи, който беше убил родителите му. Но Аелфините можеха да отговарят на въпроси. Беше чул Мат да говори за това. Тъй че Олвер щеше да си получи отговорите и след това да го спипа оня. Лесно като яздене на кон. Просто трябваше да потренира преди това с Бандата, за да може да се бие достатъчно добре и да направи каквото трябва.