Хвърли заровете. Нова пълна ръка. Олвер се усмихна и придвижи фигурата си към центъра, увлечен в мисли и мечти за деня, в който най-после щеше да отмъсти, както се полага.
Премести фигурата си през още една линия и замръзна.
Фигурата му беше в централното кръгче.
— Спечелих! — възкликна Олвер.
Талманес вдигна глава, лулата увисна от устата му. Кривна глава и зяпна таблото.
— Да ме изгори дано! — измърмори след миг. — Сигурно си сбъркал нещо с броенето или…
— Да съм сбъркал?
— Искам да кажа… — Талманес гледаше слисано. — Не можеш да спечелиш. Играта не може да се спечели. Просто не може.
Това беше глупост. Защо щеше да играе Олвер, ако не можеше да спечели? Момчето се усмихна и огледа игралното табло. Змиите и лисиците бяха на едно хвърляне да му вземат фигурата и да загуби. Но този път беше минал чак до външния пръстен и обратно. Беше спечелил.
И толкова по-добре. Беше започнал да мисли, че никога няма да успее!
Олвер стана да се разтъпче. Талманес се смъкна от стола, клекна до игралното табло и се почеса по главата: димът се закъдри лениво от лулата му.
— Дано Мат да се върне скоро — каза Олвер.
— Сигурен съм, че ще се върне — увери го Талманес. — Задачата му за нейно величество не може да се проточи много.
Това беше лъжата, която бяха казали на Олвер — че Мат, Том и Ноал отишли по някаква тайна работа за кралицата. Е, това просто бе още една причина Мат да му бъде длъжник. Честно, Мат можеше да е скапано досаден понякога. Държеше се все едно, че Олвер не може да се погрижи за себе си.
Олвер поклати глава и отиде в другия край на палатката, където купчината листове на Мат също го чакаха да се върне. Забеляза нещо интересно, щръкнало между два листа. Червено петно, като кръв. Посегна и измъкна от купчината някакво изтъркано писмо, запечатано с червена капка восък.
Намръщи се и огледа малкото писмо. Знаеше, че Мат винаги го носи със себе си. Защо не го беше отворил? Това си беше направо невъзпитано. Сетале беше положила много труд да обясни на Олвер какво е доброто възпитание и макар повечето ѝ приказки да бяха глупости — той просто кимаше, за да му позволи да се гушне в нея, — беше сигурен, че човек трябва да отваря писмата, които са му пратили хората, и след това да им отговори учтиво.
Сви рамене и счупи печата. Беше личният вестоносец на Мат, съвсем официално, нали така? Мат често забравяше разни неща и работата на Олвер бе да се грижи да му напомня. След като Лопин вече го нямаше, Мат се нуждаеше от повече грижи. Това всъщност беше една от причините Олвер да остане с Бандата. Не знаеше какво щеше да прави Мат без него.
Отвори писмото и извади малко, кораво парче хартия. Намръщи се, докато се мъчеше да разчете думите. Ставаше доста добър в четенето, най-вече заради Сетале, но някои думи го затрудняваха. Почеса се по тила.
— Талманес. Ти би трябвало да можеш да го прочетеш това.
— Кое? — Талманес вдигна очи от играта. — Олвер, какво правиш? Това не беше отворено! — стана, приближи се и дръпна писмото от пръстите му.
— Но…
— Лорд Мат не го отвори — каза Талманес. — Знаеше, че ще ни обвърже към политиката на Бялата кула. Изчака толкова много недели! Гледай какво направи сега. Трябва да опитаме да го запечатим…
— Талманес — настоя Олвер. — Мисля, че е важно.
Талманес се поколеба. За миг изглеждаше ужасно раздвоен, после вдигна писмото така, че светлината да го огрее по-добре. Зачете го бързо като момче, свило храна от количката на уличен продавач, което бърза да я излапа, преди да са го хванали.
Изруга тихо. Прочете писмото отново и изруга по-високо. Пусна писмото на пода, сграбчи меча си и изхвърча навън.
Олвер взе листа и разчете думите, които не беше разбрал първия път:
Матрим,
Ако отваряш това, значи съм мъртва. Смятах да се върна и да те освободя от клетвата ти за един ден. Но следващата ми задача е свързана с много усложнения и има голям шанс да не оцелея. Трябваше да съм сигурна, че оставям някой, който би могъл да се погрижи тази работа да се свърши.
За щастие, ако има нещо, за което вярвам, че мога да разчитам на теб, то е любопитството ти. Предполагам, че си изтърпял няколко дни, преди да отвориш това писмо, което е достатъчно дълъг срок да съм се върнала. Ето защо тази задача се пада на тебе.