В Кемлин има Пътен портал. Пазен е, затрупан е и смятат, че е безопасен. Но не е.
Огромна сила на Тварите на Сянката се придвижва през Пътищата към Кемлин. Не зная кога точно са тръгнали, но би трябвало да има време да ги спрете. Трябва да стигнеш до кралицата и да я убедиш да унищожи Пътния портал. Може да се направи. Зазиждането му няма да е достатъчно. Ако не можете да го унищожите, кралицата трябва да хвърли всичките си сили, за да го опазят.
Провалиш ли се в това, боя се, че Кемлин ще бъде изгубен до края на този месец.
Олвер се почеса по брадичката. Какво беше Пътен портал? Като че ли беше чувал Мат и Том да говорят за тях. Взе писмото и излезе от палатката.
Талманес стоеше пред нея и гледаше на изток. Към Кемлин. На хоризонта бе надвиснала червеникава мъгла, сияние над града. По-силно, отколкото беше в други нощи.
— Светлината да ни опази — прошепна Талманес. — Гори. Градът гори — тръсна глава и изкрещя: — На оръжие! Тролоци в Кемлин! Градът е нападнат! На оръжие, хора! Да ме изгори дано, трябва да влезем в града и да спасим драконите! Ако паднат в ръцете на Сянката, сме мъртви!
Олвер се ококори. Тролоци в Кемлин? Щеше да е като с Шайдо в Кайриен, само че по-лошо.
Шмугна се бързо в палатката на Мат, препъна се в чергата и се хвърли на колене до постелята си. Бързо разпра шевовете от едната страна, бръкна и извади големия нож, който беше скрил там. Беше го свил от един от интендантите на Бандата, Бергевин, докато той не гледаше.
След Кайриен Олвер си беше дал клетва никога повече да не се покаже страхливец. Стисна ножа и се втурна навън.
Беше време за битка.
Барига залитна. От челото му по земята капеше кръв и покритите с черни петна стръкове коприва сякаш я попиваха, хранеха се от живота му. Вдигна разтреперана ръка към челото си. Превръзката беше прогизнала.
„Няма време за спиране. Няма време!“ Затътри се през острите като трион кафяви листа кориандър. Стараеше се да не гледа черните петна по растенията. Погибелта, беше навлязъл в Погибелта. Но какво друго можеше да направи? Тролоците вилнееха на юг. Всички кули бяха паднали. Самият Кандор беше паднал.
Препъна се и падна. Изстена, превъртя се и изохка. Беше в някакво дере между два хълма северно от кулата Хийт. Хубавото му доскоро облекло — палто и елек от разкошно кадифе — беше опърпано и зацапано с кръв. Вонеше на пушек. Затвореше ли очи, виждаше тролоците. Как помитат кервана му и избиват слугите му и войниците.
Всички бяха паднали. Тум, Янг… и двамата мъртви. Светлина, всички бяха мъртви.
Барига потрепери. Как беше стигнал до това? Беше най-обикновен търговец. „Трябваше да послушам Ребек“, помисли си. От кулата Хийт зад него се вдигаше дим. Натам беше вървял керванът му. Как бе възможно да става това?
Трябваше да продължи. На изток. Трябваше да стигне до Арафел. Другите Гранични земи не можеше да са паднали, нали?
Закатери се по някакъв склон, ръцете му се впиваха в бурените. Като червеи между пръстите му. Стигна до равното и се отпусна, останал съвсем без сили. Кръвта капеше изпод превръзката на челото му.
Нещо пред него се движеше. Барига примигна. Три облечени в черно и кафяво фигури се приближаваха с гъвкава стъпка. Мърдраали!
Не. Примигна да махне сълзите и кръвта от очите си. Не, не бяха мърдраали. Бяха мъже, с червени була над лицата. Вървяха присвити и оглеждаха терена, иззад гърбовете им стърчаха къси копия.
— Слава на Светлината — прошепна той. — Айилци — беше в Андор, когато бе дошъл Ранд ал-Тор. Всички знаеха, че айилците следват Преродения Дракон. Той ги беше опитомил.
„Спасен съм!“
Един от айилците пристъпи към него. Защо носеше червено було? Беше необичайно. Тъмните очи на айилеца бяха твърди. Айилецът смъкна булото си и разкри усмихнатото си лице.
Зъбите му бяха остри, наточени. Усмивката му се разшири и той измъкна нож от колана си.
Барига запелтечи безпомощно, зяпнал ужасната паст и изпълнените с ликуване очи, докато мъжът вдигаше ръка за убийствения удар.
Не бяха айилци.
Бяха нещо друго.
Нещо ужасяващо.
Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, седеше кротко в съня си и вдишваше мразовития въздух. Бели облаци се рееха около него и целуваха кожата му с ледените си капки.
Тронът му за тази нощ бе плоска канара на планински склон. Гледаше през облаците надолу към тясна долина. Мястото не беше реално. Не беше дори Светът на сънищата, там, където се беше сражавал с Отстъпници и където му бяха казвали, че е толкова опасно.