Обърна се, а в небето се разтвори нова тъмнина. Изведнъж видя в нея овце, цяло стадо, бягаха към горите. Гонеха ги вълци, а сред дърветата ги чакаше ужасен, невидим звяр. Усети, че самият той е там, в онзи сън. Но кого гонеше и защо? Нещо изглеждаше не наред с тези вълци.
Трета чернилка, този път отстрани. Файле, Грейди, Илиас, Гаул… вървяха към една стръмнина, следвани от хиляди други.
Видението изчезна. Скокливец изведнъж изскочи отнякъде и се закова до Перин. Нямаше как да е видял дупките в небето. Никога не ги виждаше. Затова пък огледа с презрение изгореното петно и изпрати образ на Перин, несресан и с гуреливи очи, с разчорлена брада и коса и с размъкнати дрехи. Перин си спомни кога бе това: първите дни след плена на Файле.
Наистина ли бе изглеждал толкова зле? Светлина, колко опърпан беше! Почти като просяк. Или… като Ноам.
— Престани да ме объркваш! — рече той. — Станах такъв, защото се бях посветил да намеря Файле, не защото съм се предал на вълците!
„Най-новите кутрета винаги обвиняват старите в глутницата.“ Скокливец отново затича през тревите.
Какво означаваше това? Миризмите и образите го объркваха. Перин изръмжа и се втурна напред. Стръковете го спираха, все едно се бореше с течение. Скокливец тичаше напред.
— Да те изгори дано, почакай ме! — изрева Перин.
„Ако чакаме, губим плячката. Тичай, Млади бико.“
Перин стисна зъби. Скокливец вече беше като точица напред, бе стигнал почти до дърветата. Перин искаше да помисли за странните видения, но нямаше време. Знаеше, че изгуби ли Скокливец, няма да го види повече тази нощ. „Чудесно“, помисли си примирено.
Земята около него изведнъж се наклони и тревите забързаха рязко назад. Все едно бе скочил на сто разтега в една стъпка. Стъпи отново и се изстреля напред като мълния.
Тревите се разтвориха пред него. Вятърът го лъхна в лицето с носещ утеха рев. Дивият вълк в него отведнъж се пробуди. Перин стигна до дърветата и забави. Всеки скок вече го отнасяше само на десет стъпки. Другите вълци бяха там, подредиха се и затичаха с него, обзети от възбуда.
„Две стъпки, Млади бико?“ — удиви се Танцуващата сред дъбове. Беше млада самка, козината ѝ бе съвсем светла, почти бяла, с черна ивица по десния хълбок.
Той не отвърна. Затича с тях през дърветата. Онова, което допреди миг приличаше на малка горичка, се оказа огромен лес. Перин тичаше покрай дънери и през папрат и едва усещаше земята под краката си.
Така трябваше да се тича. Мощно. Енергично. Прескачаше нападали дънери и скоковете го отнасяха толкова нависоко, че косата му забърсваше клоните. Приземяваше се плавно. Гората бе негова. Принадлежеше му и той го разбираше.
Тревогите му започнаха да се стапят. Позволи си да приема нещата каквито са, а не каквито се боеше, че може да станат. Тези вълци бяха негови братя и сестри. В истинския свят един тичащ вълк беше шедьовър на баланс и контрол. Тук — където законите на природата се подчиняваха на волята им — вълците бяха нещо много повече. Политаха нависоко и отскачаха от дърветата, нищо не можеше да ги задържи на земята. Някои дори стигаха до клоните и се рееха от дърво на дърво.
Беше въодушевяващо. Беше ли се чувствал изобщо някога толкова жив? Толкова слят със света и в същото време негов господар? Грубите могъщи стволове кожолист и сред тях тисове и пищно разцъфтял лавър. Метна се високо във въздуха, щом стигна един от тях, а вятърът от преминаването му изтръгна вихрушка от пурпурни цветове от клоните. Завихриха се около него като мъгла, уловени от теченията, и го загърнаха в омайната си миризма.
Вълците започнаха да вият. За хората един вълчи вой е като всеки друг. За Перин всеки бе различен и ясно откроим. Бе вой на радост и доволство, началото на лов.
„Чакай. Точно от това се боях! Не мога да се оставя да вляза в този капан. Аз съм човек, не съм вълк.“
В този миг обаче улови миризма на елен. Могъщо животно, достойна плячка. Съвсем наскоро бе минало оттук.
Опита се да се сдържи, но сладостното очакване на победата бе твърде силно. Понесе се по дирята на плячката след миризмата. Вълците, сред тях и Скокливец, не се втурнаха пред него. Тичаха с него и миришеха доволно, бяха го оставили да поведе.
Беше вестителят, острието, върхът на атаката. Ловът кипеше около него. Все едно че бе повел съкрушителните вълни на самия океан. Но също тъй ги задържаше.
„Не мога да ги принуждавам да забавят заради мен“, помисли Перин.
А след това се озова на четири крака, захвърлил лъка си и напълно забравил за него, ръцете и стъпалата му се превърнаха в лапи. Другите зад него завиха отново в радостна възбуда. Младия бик наистина се беше слял с тях.