Не, това бе един от обикновените му сънища. Вече ги владееше. Бяха място, където можеше да намери покой и да мисли, защитен от прегради, докато тялото му спеше до Мин в новия им лагер, обкръжен от Пограничници и вдигнат на Полето на Мерилор. Егвийн беше там със събрани войски. Беше готов за това. Разчитал бе на това.
На заранта щяха да чуят исканията му. Не искания, в замяна на които щеше да се откаже да счупи печатите — щеше да го направи, каквото и да кажеше Егвийн. Не. Щяха да са искания към монарсите на света, в замяна на които щеше да тръгне към Шайол Гул и да се опълчи на Тъмния.
Не беше сигурен какво ще направи, ако му откажат. Щеше да им е много трудно да откажат обаче. Понякога може да е от полза да си спечелил славата на безразсъден човек.
Вдишваше дълбоко и кротко. Тук, в сънищата му, хълмовете бяха зелени. Каквито ги помнеше. В онази безименна долина долу, скътана сред Мъгливите планини, бе започнал едно пътуване. Не първото му и не последното му, но навярно най-важното. Едно от най-болезнените, със сигурност.
— А сега се върнах — прошепна той. — Отново съм променен. Човек винаги се променя.
Изпитваше единение със себе си от връщането си тук, на мястото, където за първи път се бе опълчил на убиеца в себе си. Мястото, където за първи път се бе опитал да избяга от онези, които трябваше да държи близо до себе си. Притвори очи да се наслади на покоя. Мир. Хармония.
Чу писъци в далечината.
Отвори очи. Какво бе това? Стана и се огледа. Това място бе сътворено от собствения му ум, защитено и безопасно. Не можеше да…
Писъкът отекна отново. Далечен. Той се намръщи и вдигна ръка. Гледката около него изчезна, пуфна и се разпръсна като мъгла. Стоеше сред непрогледна тъмнина.
„Там“, помисли си. Беше в дълъг коридор, облицован с тъмно дърво. Тръгна по него. Онзи писък… Наруши покоя му. Някой страдаше. Имаха нужда от него.
Затича. Стигна до някаква врата. Рамката бе от светло дърво, криво и чворесто като дебели корени на древен дънер. Ранд стисна бравата — пак корен — и дръпна вратата.
Огромната стая зад нея бе съвсем черна, без светлина, като пещера дълбоко под земята. Сякаш изсмукваше светлината и я заличаваше. Писъкът отекваше отвътре. Гласът беше слаб, заглушен сякаш от тъмнината.
Ранд влезе. Мракът го погълна. Сякаш засмука живота от него, като стотици пиявици, засмукали кръвта от жилите му. Той продължи упорито напред. Не можеше да определи посоката на виковете, тъй че се движеше покрай стените. Бяха като кост на допир, гладки, но напукани на места.
Залата беше кръгла. Сякаш стоеше във вътрешността на огромен череп.
Там! Смътна светлина напред, свещ долу, осветила под от черен мрамор. Ранд забърза към нея. Да, имаше някаква фигура там. Присвита до костено бялата стена. Жена с посребрена коса, облечена в тънка бяла риза.
Тя плачеше, раменете ѝ се разтърсваха. Ранд коленичи до нея. Пламъчето на свещта потрепери от движението му. Как се бе озовала тази жена в съня му? Нещо реално ли беше, или бе сътворена от ума му? Положи ръка на рамото ѝ.
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени, лицето — разкривено от болка, сълзи се стичаха по страните ѝ.
— Моля те — проплака тя. — Моля те. Той ме държи.
— Коя си ти?
— Познаваш ме — прошепна тя, хвана ръката му и се вкопчи в нея. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Той ме взе. Дере душата ми наново и наново всяка нощ. О, моля те! Нека това да спре — сълзите потекоха неудържимо.
— Не те познавам — промълви Ранд. — Аз…
Тези очи. Тези красиви, ужасни очи. Ранд ахна, пусна ръката ѝ. Лицето бе друго. Но познаваше тази душа.
— Миерин? Ти си мъртва. Видях как умря!
Тя поклати глава.
— Де да бях мъртва. Де да бях. Моля те! Той стърже костите ми и ги кърши като вейки, а после ме оставя да умра, преди да ме Изцери, колкото да ме задържи жива. Той… — замълча и се сгърчи.
— Какво?
Тя отвори широко очи и се обърна към стената.
— Не! — изпищя. — Той иде! Сянката в ума на всеки човек, убиецът на истината. Не! — обърна се и посегна към ръката на Ранд, но нещо я повлече назад. Стената се разтвори и тя хлътна в тъмното.
Ранд скочи и посегна да я хване, но беше късно. Успя да я зърне за последен път, преди да изчезне в черното долу.
Замръзна и се взря в бездната. Потърси покой, но не можа да го намери. Вместо него изпита омраза, тревога и — като съскаща усойница дълбоко в него — страст. Това все пак беше Миерин Еронайл, жена, наричана някога лейди Селин.