Еленът беше напред. Младия бик го зърна сред дърветата. Блестящо бял, с огромни рога, още с кичури зимна козина. И беше огромен, по-голям от кон. Еленът се обърна рязко, погледна глутницата. Срещна очите на Перин и той подуши тревогата му. След това, с мощен тласък на задните си крака, с изопнати мускули, еленът скочи встрани от пътеката.
Младия бик нададе предизвикателен вой и се понесе след него през храстите. Огромният бял елен се втурна стремглаво, всеки скок го отнасяше на двайсет крачки напред. Не докосваше клон, нито губеше равновесие въпреки обраслата с хлъзгав мъх коварна земя.
Младия бик го следваше неотклонно, наместваше лапите си точно където бяха паднали копитата на елена само преди няколко мига. Чуваше учестения му дъх, виждаше потта, вдигаща се на пара от козината му, надушваше страха му.
Но не. Младия бик нямаше да приеме жалка победа, като доведе плячката си до изтощение. Щеше да вкуси кръвта от гърлото му, бликнала с пълна сила от здравото сърце. Щеше да надвие жертвата си в цялата ѝ мощ.
Започна да сменя скоковете си, без да следва точно пътеката на елена. Трябваше да се озове пред него, не да го гони! Миризмата на елена се усилваше и ставаше все по-тревожна. Това тласна Младия бик да се понесе още по-бързо напред. Еленът се втурна надясно и Младия бик скочи и се оттласна от едно дърво с четирите си лапи, за да смени посоката. Това му спечели миг преднина.
Скоро вече тичаше на един дъх зад елена и всеки отскок го доближаваше с половин педя копитата му. Нададе вой и братята и сестрите му отвърнаха отзад. Този лов бяха всички те. Слети в едно.
Но Младия бик водеше.
Еленът отново се обърна и воят му премина в победоносно ръмжене: шансът му бе дошъл! Младия бик скочи над един паднал дънер и заби зъби във врата на елена. Усети вкуса на потта, на козината и топлата кръв отдолу. Тежестта му събори елена на земята. Докато се търкаляха, Младия бик не изпусна хватката си. Затисна елена в сухата шума, усещаше как алените капки кръв опръскват кожата му.
Вълците завиха триумфално и той пусна за миг жертвата си, за да я захапе отново отпред, за гърлото, за убийственото стискане. Нищо друго не съществуваше. Гората бе изчезнала. Воят заглъхна. Съществуваше само убийството. Сладкото убийство.
Нещо се стовари върху него и го отхвърли в храстите. Младия бик тръсна замаяно глава и изръмжа. Друг вълк го беше спрял. Скокливец! Защо?
Еленът скочи на крака и побягна. Младия бик нададе яростен вой, готов отново да го подгони. Скокливец отново се хвърли, блъсна го с рамо и го събори.
„Ако умре тук, ще е последната му смърт. Този лов свърши, Млади бико. Ще ловуваме отново друг път.“
Младия бик едва не го нападна. Но не. Беше се опитал веднъж и се беше оказало грешка. Не беше вълк. Беше…
Перин лежеше на земята, вкусил кръв, която не бе негова, с плувнало в пот лице. Седна задъхан, разтреперан от този прелестен, този ужасяващ лов.
Другите вълци клечаха наоколо, но мълчаха. Скокливец лежеше до Перин, отпуснал посребрялата си глава върху старите си лапи.
— Точно от това се боя — най-сетне отрони Перин.
„Не, не се боиш от това“ — отвърна Скокливец.
— Ти ли ми казваш какво изпитвам?
„Не миришеш на страх.“
Перин легна на гръб и загледа в клоните горе. Сърцето му туптеше забързано от гонитбата.
— Тревога тогава.
„Тревогата не е същото като страха — отвърна Скокливец. — Защо казваш едно, а изпитваш друго? Тревожиш се, тревожиш се. Само това правиш.“
— Не. Убивам също така. Ако ще ме учиш да владея вълчия сън, така ли ще става?
„Да.“
Перин погледна настрани. Кръвта на елена бе покапала по сухия дънер наблизо, гората се смрачаваше. Ученето по този начин щеше да го тласне до самия ръб на опасността да се превърне във вълк.
Но твърде дълго бе отбягвал този проблем. Правеше конски подкови в ковачницата, а оставяше непипнати най-трудните и наложителни неща. Разчиташе на дадената му сила с миризмите и посягаше към вълците, щом му потрябваха, а иначе ги пренебрегваше.
Не можеш да направиш нещо, докато не разбереш частите му. Нямаше да научи как да се справи с — или да отхвърли — вълка в себе си, докато не разбереше вълчия сън.
— Добре — каза Перин. — Така да бъде.
Галад подкара Храбър в лек галоп през лагера. Чедата вдигаха палатки и копаеха дупки за огнища, подготвяха се за нощта. Движеха се в марш всеки ден до стъмване и ставаха рано призори. Колкото по-скоро стигнеха в Андор, толкова по-добре.