Прокълнатите от Светлината блата бяха вече зад тях. Вече пътуваха през открита степ. Може би щеше да е по-бързо, ако свърнеха на изток и хванеха някой от главните пътища на север, но нямаше да е безопасно. Най-добре беше да стоят настрана от придвижващите се армии на Преродения Дракон и сеанчанците. Светлината щеше да грее над Чедата, но не един храбър герой бе загинал под тази Светлина. Нямаше ли опасност от смърт, не можеше да има и храброст, но Галад предпочиташе Светлината да грее над него, докато продължава да диша.
Бяха спрели на лагер близо до пътя за Джеанна и щяха да го прекосят на заранта, за да продължат на север. Беше изпратил патрул да наблюдава пътя. Искаше да разбере какво движение има по големия път и имаше остра нужда от продоволствие.
Продължи обиколката си из лагера, придружен от няколко адютанти на коне, като се мъчеше да надмогне болките от многобройните рани. Лагерът беше спретнат и подреден. Палатките бяха групирани по легиони и очертаваха концентрични кръгове без прави пътеки. Целта на тази подредба бе да обърка и забави възможните нападатели.
Една част от лагера близо до центъра стоеше празна. Дупка в полевото формирование, където преди Разпитвачите опъваха палатките си. Беше се разпоредил Разпитвачите да бъдат разпръснати, зачислени по двама към всяка рота. Ако не стояха отделени от другите, може би щяха да се привържат повече към останалите Чеда. Отбеляза си наум да начертае нов лагерен строй, за да премахне онази дупка.
Продължи с малката си свита из лагера. Яздеше така, че да го виждат, и мъжете му отдаваха чест, докато минаваше покрай тях. Добре помнеше думите, казани веднъж от Гарет Брин: че повечето време най-важната функция на един пълководец е не да взима решения, а да напомня на хората си, че някой ще взима решения.
— Милорд Капитан-командир — заговори един от свитата му, Брандел Вордариан, възрастен мъж, най-старият от лорд капитаните. — Ще ми се да премислите за изпращането на това писмо.
Вордариан яздеше точно до Галад, с Тром от другата му страна. Лорд капитани Голевер и Харнеш яздеха зад тях, достатъчно близо, за да чуват, а след тях беше Борнхалд, телохранителят на Галад за деня.
— Писмото трябва да се изпрати — отвърна Галад.
— Изглежда безразсъдно, милорд Капитан-командир — продължи Вордариан.
Гладко обръснат, със сребро, прошарило златистата му коса, андорецът беше огромен и чепат мъж. Галад смътно познаваше семейството му, дребни благородници, привлечени някога в двора на майка му.
Само глупак би отказал да се вслуша в съветите на по-старите и по-мъдри от него. Но и само глупак би приел всеки съвет, който му се дава.
— Може би е безразсъдно — отвърна Галад. — Но е правилно.
Писмото бе адресирано до Разпитвачите и Чедата, останали под властта на сеанчанците — не всички бяха тръгнали с Асунава. В писмото Галад обясняваше случилото се и им заповядваше да се явят на рапорт при него колкото може по-скоро. Едва ли щеше да дойде някой, но пък имаха право да знаят какво е станало.
Лорд Вордариан въздъхна и се отдръпна, за да отвори път на Харнеш, който подкара до Галад. Плешивият мъж почеса разсеяно белега на мястото на посеченото си ухо и изсумтя:
— Стига с това писмо, Вордариан. Все за него приказваш. Изнервяш ме вече — според наблюденията на Галад прекалено много неща изнервяха мурандиеца.
— Има други въпроси, които желаеш да обсъдим, така ли? — попита той и кимна на две Чеда, които сечаха дърва и спряха работата си, за да му отдадат чест.
— Казали сте на Чедо Борнхалд, Чедо Биар и други, че замисляте да се съюзим с вещиците на Тар Валон!
— Да. Разбирам, че идеята може би е притеснителна, но ако помислиш, ще разбереш, че това е единственото правилно решение.
— Но вещиците са зли!
— Може би — отвърна Галад. Преди време сигурно щеше да го отрече. Но след чутото от другите Чеда и предвид онова, което жените в Тар Валон бяха причинили на сестра му, вече бе склонен да мисли, че може би е твърде мек с Айез Седай. — Само че, лорд Харнеш, и да са зли, това е незначително в сравнение с Тъмния. Последната битка иде. Отричаш ли това?
Харнеш и другите погледнаха към небето. Злокобната облачна пелена стоеше там вече от няколко недели. Предния ден още един мъж бе паднал жертва на странна болест и бръмбари излизаха от устата му, когато се закашляше. Запасите им намаляваха и храната се разваляше все по-често и по-лошо.
— Не го отричам — измърмори Харнеш.
— Тогава би трябвало да се възрадваш — каза Галад. — Защото пътят ни е ясен. Трябва да се бием в Последната битка. Нашето водачество там може би ще покаже пътя към Светлината на онези, които са ни отхвърляли. Но и да не стане това, все пак ще се бием, защото това е нашият дълг. Отричаш ли това, лорд капитане?