Приказките сред мъжете издаваха тревогите им. А трябваше отдавна да са разбрали, че тревогата не носи полза. Никой не може да знае как тъче Колелото.
Пленниците на Биар се оказаха с удивително много тежко натоварени коли, може би над сто. Хората стояха струпани около колите и поглеждаха враждебно към Чедата.
— Доста голям керван — промълви Борнхалд. — Търговци ли са?
— Не — отвърна тихо Галад. — Онова там са походни мебели — забележи дръжките отстрани, за да може да се пренасят на части. Чували с ечемик за конете. Онова пък са ковашки инструменти, увити в платно, на задницата на онази кола вдясно. Виждаш ли чуковете?
— Светлина! — прошепна Борнхалд. И той го беше разбрал. Бяха цивилни, обоз, придружаващ доста голяма войска. Но къде бяха войниците?
— Бъди готов да ги разделиш — каза Галад на Борнхалд и слезе от коня.
Тръгна към предната кола. Мъжът, който я караше, беше едър, с червендалесто лице, с коса, нагласена в напразно усилие да скрие усилващата се плешивина. Нервно въртеше в ръцете си кафява плъстена шапка. Под колана на дебелото му палто бяха затъкнати ръкавици. Като че ли не носеше никакви оръжия.
До колата стояха други двама, много по-млади. Единият беше едър, мускулест тип с вид на боец — но не войник, — който можеше да създаде неприятности. Хубава жена се беше вкопчила в ръката му, прехапала долната си устна.
Като видя Галад, мъжът в колата се сепна. „Аха — каза си Галад. — Позна доведения син на Мургейз.“
— Е, пътници — заговори предпазливо. — Казали сте на моя човек, че сте търговци?
— Да, ваше благородие — отвърна коларят.
— Малко знам за този район. Познат ли ви е?
— Не много, сър — измърмори коларят и замачка шапката в ръцете си. — Всъщност и ние сме далече от дома. Аз съм Бейзъл Джил, от Кемлин. Дойдох на юг по работа с един търговец в Ебу Дар. Но тия сеанчански нашественици ми пречат на търговията.
Изглеждаше много изнервен. Но поне не излъга откъде е.
— Как се казва този търговец? — попита Галад.
— Ами, Фалин Деборша. Познат ли ви е Ебу Дар?
— Бил съм там — отвърна Галад. — Доста голям керван имате. Интересна стока.
— Чухме, че тук на юг се мобилизират войски, милорд. Изкупих повечето запаси от един наемнически отряд, който се разформироваше, и си рекох, че ще мога да ги продам тук на юг. Може на вашата войска да ѝ трябват лагерни вещи? Имаме палатки, оборудване за походни ковачници, всичко, което може да свърши работа на войници.
„Умно“, помисли Галад. Можеше да приеме лъжата, но „търговецът“ водеше твърде много готвачи, перачки и налбанти, а недостатъчно охрана за толкова ценен керван.
— Е, всъщност наистина ни трябват запаси. Особено храна.
— Уви, милорд — отвърна мъжът. — Храната ни не е за продан. Всичко друго ще ви продам, но храната съм обещал с пратеник до един в Люгард.
— Ще платя повече.
— Обещал съм, ваше благородие. Не мога да си наруша обещанието, независимо от цената.
— Разбирам — каза Галад и кимна на Борнхалд. Той веднага се разпореди и Чеда в бели табарди тръгнаха напред с извадени оръжия.
— Какво… какво правите? — възкликна Джил.
— Разделям хората ти — каза Галад. — Ще поговорим с всеки поотделно и ще видим дали версиите им съвпадат. Притеснявам се, че може да сте… малко уклончиви. Всъщност ми се струва, че по-скоро съпътствате голяма войска. Ако е така, много бих искал да знам чия е тази войска и къде е, разбира се.
На челото на Джил изби пот. Галад чакаше, без да откъсва очи от него. Най-сетне Борнхалд и Биар дотърчаха при него с ръце на мечовете си.
— Милорд Капитан-командир… — заговори бързо Борнхалд.
Галад се обърна.
— Да?
— Може да имаме проблем тука — каза Борнхалд. Лицето му бе зачервено от гняв. Биар до него изглеждаше побеснял. — Някои от пленниците проговориха. Точно както се опасявахте. Наблизо има голяма войска. Влизали са в схватки с айилци — онези там с белите халати всъщност са айилци.
— И?
Биар плю на земята.
— Чувал ли сте някога за един, когото наричат Перин Златоокия?
— Не. Трябва ли?
— Да — каза Борнхалд. — Той уби баща ми.