— Срещнах Бинадас на идване в селото…
— Той е уведомен. До една луна ще се върне.
— Рулад знае ли за това?
— Не, макар че ще ви придружи. Един некръвен воин си е некръвен воин.
— Както кажеш, тате.
— Сега отдъхни. Ще те събудят навреме за съвета.
От избелялото от сол коренище подскочи бяла врана и закълва през бунището. Отначало Трул я помисли за чайка, задържала се на брега в бързо гаснещата светлина, но после тя изграчи и захапа една раковинка с белия си клюн и се спусна от сметището към водата.
Съветът бе свикан за полунощ. Неспокоен, с изопнати нерви, Трул не можа да заспи и слезе до чакълестия плаж северно от селото и устието на реката.
И сега, докато тъмнината прииждаше със сънените вълни, бе сам на брега с една бяла врана. Тя бе отнесла плячката си досами водата и при всяка нова вълна топваше раковината във водата. Така — шест пъти.
Придирчиво същество, помисли си Трул, загледан как враната скочи на близката скала и закълва раковината.
Бялото беше зло, разбира се. Всички го знаеха. Белезникавият блясък на кост, омразната светлина на Менандори призори. Платната на ледериите също бяха бели, което не беше изненадващо. А чистите води на залива Калах щяха да откроят блясъка на бялото, осеяло морското дъно — костите на хиляди избити тюлени.
Този сезон трябваше да се запомни с връщането на излишъка за шестте племена, с началото на запълване на опразнените резерви, които да ги пазят от глада. Мисли, които го накараха да погледне по друг начин на този незаконен улов. Съвсем добре премерен във времето жест, който да отслаби конфедерацията, ход, целящ да подрони позицията на Едур на Великата среща. „Аргументът на неизбежността. Същият аргумент, който ни беше хвърлен в лицата още първия път, с поселенията на Разлива. «Кралство Ледер се разширява, трябва да расте. Вашите станове на Разлива бяха сезонни в края на краищата, а и с войната са почти изоставени.»“
Неизбежно щяха да идват все повече и повече кораби, за да порят богатите води на северното крайбрежие. Не можеха да се опазят. Едурите трябваше само да погледнат другите племена, обитавали някога извън границите на ледериите, за да видят големите награди, идващи с полагането на васалната клетва пред крал Езгара Дисканар Ледерски.
„Но ние не сме като другите племена.“
Враната изграчи от каменния си трон, запокити раковината с едно тръсване на главата, после разпери призрачните си криле и литна в нощта. Последен приглушен грак от тъмното и Трул направи жеста „Да пази зло“.
Зад него изшумоляха камъчета, той се обърна и видя големия си брат.
— Здравей, Трул — тихо каза Феар. — Вестта, която си донесъл, е възбудила воините.
— А кралят-маг?
— Не е казал нищо.
Трул отново се обърна и се загледа в тъмните вълни, които съскаха по тясната ивица.
— Очите им са приковани в онези кораби.
— Ханан Мосаг знае кога да извърне очи, брате.
— Помолил е за синовете на Томад Сенгар. Какво знаеш за това?
Феар вече стоеше до него и Трул усети как сви рамене.
— Видения са напътствали краля-магьосник още от дете — заговори след малко Феар. — Той носи в себе си кръвни спомени, още от Тъмните времена. Бащата Сянка се простира пред него с всяка стъпка, която прави.
Мисълта за видения разтревожи Трул. Той не се съмняваше в тяхната сила — всъщност тъкмо напротив. Тъмните времена бяха дошли с разцеплението на Тайст Едур, с връхлитането на магии и на чужди войски и с изчезването на самия Баща Сянка. И макар племената да не бяха лишени от Куралд Емурлан, лабиринтът бе изгубен за тях: разбит, над раздраните късове властваха лъжекрале и богове. Трул подозираше, че Ханан Мосаг е обладан от амбиция, далеч по-голяма от това просто да обедини шестте племена.
— Неохота има у теб, Трул. Криеш я много добре, но аз мога да видя онова, което други не могат. Ти си воин, който би предпочел да не се бие.
— Това не е престъпление — промърмори Трул и добави: — От всички Сенгар само ти и баща ни носите повече трофеи.
— Не поставям под въпрос храбростта ти, братко. Но куражът е най-малкото от всичко, което ни обвързва. Ние сме Едур. Били сме господари на Хрътките. Държали сме трона на Куралд Емурлан. И още щяхме да го държим, ако не беше измяната, първо от рода на Скабандари Кървавото око, после от Тайст Андий, дошли с нас в този свят. Народ под обсада сме ние. Ледериите са само един от многото ни врагове. Кралят-магьосник разбира това.
Трул се загледа в блясъка на звездната светлина по кротката повърхност на залива.
— Няма да се поколебая да се сразя с онези, които се окажат наши врагове, Феар.