— Това е добре, братко. Поне ще е достатъчно да накара Рулад да замълчи.
Трул се вцепени.
— Той говори срещу мен? Това некръстено в кръв… пале?
— Където вижда слабост…
— Какво вижда и какво е вярно са различни неща.
— Тогава му покажи, че не е така — отвърна тихо и съвсем спокойно Феар.
Трул замълча. Беше се държал с открито пренебрежение към Рулад и неговите безкрайни предизвикателства и пози, което си беше в правото му, предвид това, че Рулад не беше проливал кръв. Но по-важната причина бе защитната стена, която Трул искаше да вдигне около девицата, за която Феар предстоеше да се ожени. Разбира се, да изрече такива неща сега щеше да е недопустимо, тъй като щяха да нашепват за злъч и злост. Та нали Майен беше годеницата на Феар, не негова, и закрилата й бе отговорност на Феар.
Нещата щяха да са по-прости, помисли той със съжаление, ако изпитваше нещо към Майен. Тя не привличаше преднамерено вниманието на Рулад, но и не му обръщаше гръб. Стъпваше на самия ръб на благоприличието, както би правила — и трябваше да прави — всяка девица, привилегирована да стане съпруга на Главния оръжейник на Хирот. За кой ли път си напомни, че това не е негова работа.
— Няма да показвам на Рулад това, което вече трябва да е разбрал — изръмжа Трул. — Нищо не е направил, за да го зачитам.
— На Рулад му липсва проницателност да разбере, че неохотата у теб е нещо друго, а не израз на слабост…
— Негов е недостатъкът, не мой!
— Нима очакваш един сляп старец да прекоси потока по камъните без помощ, Трул? Не, водиш го, докато не види с вътрешния си взор онова, което може да види всеки друг.
— Щом всеки друг може да го види, тогава думите на Рулад срещу мен са безсилни и значи съм прав, като ги пренебрегвам.
— Братко, не само на Рулад му липсва проницателност.
— Феар, нима желанието ти е сред синовете на Томад Сенгар да има врагове?
— Рулад не е враг — нито на теб, нито никой Едур. Той е млад и е жаден за кръв. Ти някога вървеше по неговия път, затова те моля да си спомниш какъв бе самият ти тогава. Не му е времето сега да си нанасяме рани, от които ще останат белези. А за един некръвен воин презрението нанася най-дълбоката рана.
Трул се намръщи, но каза:
— Съзирам истина в думите ти, Феар. Ще се постарая да прикривам безразличието си.
Брат му не реагира на сарказма.
— Съветът се събира в цитаделата, братко. Ще влезеш ли в кралската зала редом до мен?
Трул омекна.
— За мен е чест, Феар.
Обърнаха гръб на черната вода и не видяха белите криле, плъзнали се над ленивите вълни малко по-навътре от брега.
Преди тринайсет години Удинаас беше младши моряк в третата година от изкупуването на фамилния дълг към търговеца Интарос от Трейт, най-северния град на Ледер. Чиракуваше на борда на китоловния кораб „Брънт“ — връщаха се от водите на Бенеда. Промъкнаха се под прикритието на мрака, убиха три кита и тъкмо влачеха труповете на буксир към неутралните води западно от Калах, когато ги подгониха пет кораба К’ортан на хиротите.
Капитанската алчност предреши съдбата им — капитанът не пожела да изостави улова.
Удинаас помнеше добре лицата на помощниците на китоловеца, а и неговото, когато ги вързаха на гърба на единия кит, за да ги оставят на акулите и денрабъ, докато простите моряци бяха прибрани от кораба с всички железни сечива и други вещи, понравили се на едурите. След това тъмни духове се нахвърлиха върху „Брънт“, за да погълнат и разкъсат мъртвото дърво на ледерийския кораб. Петте кораба К’ортан от черно дърво пък вързаха на буксир двата кита и отплаваха обратно към брега — оставиха третия кит на хищниците от морските дълбини.
Удинаас беше останал безразличен към ужасната съдба на капитана и помощниците му. Беше длъжник по рождение, както и баща му, и неговият баща преди това. Изкупването на дълг и робството бяха две думи за едно и също нещо. А и робският живот при хиротите не беше чак толкова суров. Покорството се възнаграждаваше със закрила, облекло и заслон срещу дъжд и сняг, а доскоро — и с обилна храна.
Една от многото задачи на Удинаас в домакинството на Сенгар бе да кърпи мрежите на четирите кнарски рибарски лодки, собственост на знатната фамилия. Тъй като го бяха пленили като моряк, не му се разрешаваше да напуска сушата и кърпенето на мрежите и връзването на каменните тежести край брега южно от речното устие бе единственият повод да се доближи до водата на откритото море. Не че изпитваше някакво желание да избяга от едурите. В селото имаше много роби — все ледерии, разбира се — така че не му липсваше компанията на родственици, колкото и окаяна да беше тя. Удобствата на Ледер също не бяха достатъчно изкушение, за да опитва нещо, което беше буквално невъзможно — спомняше си, че беше виждал такива удобства, но никога не им се беше радвал. И най-сетне, Удинаас страстно мразеше морето, също както го мразеше, докато беше моряк.