Беше видял в гаснещата светлина двамата най-големи синове на Томад Сенгар на морския бряг, от другата страна на речното устие, и не го изненадаха смътните, почти неразличими слова, които си размениха. Ледерийски кораби бяха ударили отново — вестта се беше разнесла бързо сред робите още преди младият Рулад да стигне до входа на цитаделата. Беше свикан съвет, което трябваше да се очаква, и Удинаас допускаше, че много скоро ще има клане — съчетание от свирепата жестокост на острото желязо и чародейството, присъщо за всеки сблъсък с ледериите от юга. Честно казано, Удинаас желаеше успех на едурите. Отнетите от ледериите тюлени ги заплашваха с глад, а по време на глад първи страдаха робите.
Удинаас добре разбираше расата си. За ледериите златото беше всичко. Златото и неговото притежание определяха целия им свят. Власт, положение, почит — всичко това беше стока, която можеше да се купи с пари. Златото обвързваше цялото кралство, определяше всички отношения, хвърляше сянката си върху всеки акт и всяко решение. Непочтеният лов на тюлени бе само първият ход в коварната игра, която ледериите бяха прилагали безброй пъти срещу всяко племе отвъд границите си. За ледериите Едур не бяха по-различни. „Но са, глупци такива!“
Тъй или иначе, следващият ход щеше да дойде на Великата среща и Удинаас подозираше, че кралят-маг и неговите съветници, колкото и умни да бяха, ще влязат в капана на този „мирен договор“ като слепи старци. Безпокоеше го онова, което щеше да последва.
Като новоизлюпени рибки, понесени от вълната на прилива, народите на двете кралства щяха да се спуснат главоломно в дълбоки и гибелно опасни води.
Покрай него притичаха трима роби от домакинството на Бун, с вързопи сухи водорасли на раменете. Един подвикна:
— Пернатата вещица ще гадае тази нощ, Удинаас! Още докато се събира съветът.
Удинаас започна да сгъва мрежата върху дървената скара за сушене.
— Ще дойда, Хулад.
Тримата се отдалечиха и Удинаас отново остана сам. Погледна на север и видя, че Феар и Трул се изкачват по склона към задната малка порта на външната стена.
Приключи с мрежата, прибра сечивата си в малкия кош и се изправи.
Чу плясък на криле зад себе си и се обърна сепнато — що за птица летеше дълго след като слънцето бе залязло? Над водата се стрелна белокрила сянка и изчезна.
Удинаас примига и се напрегна отново да види, да си каже, че не е това, което му се бе сторило. Не и това. Всичко друго, но не и това. Пристъпи вляво, до едно голо петно пясък, клекна и бързо надраска молитвения символ с кутрето на лявата си ръка, а дясната вдигна към лицето си и с два пръста придърпа клепачите си надолу, и зашепна молитвата: „Ашиците са хвърлени, Спасителю, погледни благосклонно към мен тази нощ. Блудни! Погледни благосклонно към всички нас!“
Отпусна дясната си ръка и погледът му падна върху символа, който бе начертал.
— Врано, махни се!
В отговор — въздишка на вятър и шепот на вълни. И далечен грак.
Удинаас потръпна и скочи. Вдигна коша и затича към портата.
Кралската Съборна зала бе огромна и кръгла, гредите от черно дърво на тавана се събираха в купола, който се губеше в пушек. Некръвните воини от благороден род стояха в самия край, в най-външния кръг на призованите да гледат съвета. По-навътре на пейки седяха матроните — женени и вдовици. След тях идваха неженените и сгодените, насядали кръстато върху постлани кожи. На крачка пред тях подът се спускаше на един разтег в централната яма от отъпкана пръст, където седяха воините. В самия център имаше издигнат подиум, широк петнайсет крачки, където бе кралят-маг Ханан Мосаг. Петимата заложници седяха в кръг около него, с лица навън.
Трул и Феар се спуснаха в ямата, заеха местата си сред кръвните воини и Трул вдигна очи и се загледа в краля. Среден на ръст и телосложение, на пръв поглед Ханан Мосаг не изглеждаше внушително. Лицето му беше гладко, малко по-бледо, отколкото на повечето Едур, а ококорените му очи му придаваха вечно изненадан вид. Тъй че мощта не беше физическа. Беше изцяло в гласа му. Плътен и дълбок глас, който те задължава да слушаш дори да е съвсем тих.
Докато Ханан Мосаг стоеше мълчаливо като сега, претенцията му да е крал изглеждаше по-скоро въпрос на случайно местоположение — все едно че неволно се е озовал в центъра на огромната зала и сега се оглежда слисано. Облеклото му не беше по-различно от това на другите воини, като се изключеше липсата на трофеи — защото неговите трофеи в края на краищата седяха около него на подиума: първите синове на покорените петима племенни вождове.