Беше лична слугиня на Майен и когато Майен се омъжеше за Феар Сенгар, щеше да влезе в домакинството на Сенгар. А Удинаас беше влюбен в нея.
Безнадеждно, разбира се. Пернатата вещица щеше да бъде дадена на ледерийски роб с по-добро потекло, на мъж, чиято кръвна линия имаше титла и власт в Ледерас. Длъжник като Удинаас не можеше да храни надежда за такава връзка.
Приятелят му Хулад се пресегна и го хвана за китката. Лекото стисване подсети Удинаас да седне сред другите.
Хулад се наведе към ухото му.
— Какво те мъчи, Удинаас?
— Тя е хвърлила…
— Да. И сега чакаме, докато върви.
— Видях бяла врана.
Хулад рязко се дръпна.
— Долу на брега. Призовах Блудния, ала без полза. Враната само се изсмя на думите ми.
Околните чуха разговора им и шепот пробяга като вълна между всички.
Внезапният стон на Пернатата вещица ги усмири. Всички очи се приковаха в нея. Тя бавно вдигна глава.
Очите й бяха празни, бялото — чисто като леда на планински поток, ирис и зеници бяха изчезнали, все едно че никога не ги е имало. И в тяхната прозрачност закръжиха двойни спирали от смътна светлина, замъглена на фона на черната Бездна.
Ужас изкриви красивото й лице, ужасът на Началата, душата, застанала на прага на забвението. Място на такава самота, че единственият й отклик сякаш бе отчаянието. Но беше също тъй мястото, където силата е мисъл, и мисъл просветваше през Бездната, лишена от Създатели, родени от все още невъзникнала плът — само умът можеше да стигне толкова далече в миналото, само мислите можеха да обитават там. Тя бе във времето преди световете и вече трябваше да тръгне напред.
Да види раждането на Крепостите.
Удинаас, като всички ледерии, знаеше последователността и формите. Първо щяха да се появят трите Оси, известни като Ковачите на селението. Огън, безмълвният писък на светлината, вихрушката на самите звезди. После Долмен, гол и без корени, реещ се безцелно в пустошта. И на пътя на тези две сили — Блудния. Носител на собствените си неведоми закони, той щеше да вкара Огън и Долмен в свирепи войни. Огромни пространства на разруха, миг след миг взаимно унищожение. Ала понякога, рядко, щеше да има мир между двамата воюващи. И Огън щеше да къпе, а не да гори, а Долмен щеше да остави скиталчествата си и да хваща корен.
След това Блудния щеше да заплете загадъчното си кълбо, за да сътвори самите Крепости. Лед. Елейнт. Азат. Звяр. А сред тях щяха да се появят останалите Оси. Брадва, Ашици, Нож, Глутницата, Търсачът на форми и Бялата врана.
Сетне, докато се оформяха селенията, кръжащата в спирала светлина щеше да стане по-рязка и щеше да се разкрие последната Крепост. Крепостта, която бе съществувала незримо от самото начало. Празната крепост — ядрото на ледерийския култ, — която бе в самия център на необятната спирала на световете. Дом на Трона, който не познаваше Крал, дом на Странстващия рицар и на Господарката, все още чакаща сама в сънното ложе. На Наблюдателя, който беше свидетел на всичко, и на Пешака, патрулиращ по граници, които и той самият не можеше да съзре. На Спасителя, чиято протегната ръка никой не можеше да стисне. И най-сетне на Измамницата, чиято обична прегръдка унищожава всичко, което докосне.
— Тръгни с мен към Крепостите.
Зрителите въздъхнаха като един, неспособни да устоят на тази страстна подкана.
— Стоим над Долмен. Порутена скала, олющена от откършените си чеда, повърхността й гъмжи от живот толкова дребен, че се губи от взора ни. Живот, заключен във вечни войни. Ние сме сред зверовете. Виждам Костената вис, хлъзгава от кръв и напластена с призрачните спомени за безброй узурпатори. Виждам Стареца, все още безлик, все още сляп. И Старицата, измерваща цената с бързите стъпки на бегемоти. Ясновидеца, говорещ на безразличните. Виждам Шамана, що търси истини сред мъртъвците. И Ловеца, що живее за мига и не мисли за последствията от избиването. И Следотърсача, що търси дирите на неизвестното и върви по безкрайни пътеки на скръб. Крепостта на Звяра, тук в тази долина, която е само драскотина върху здравата кожа на Долмен.
— Никого няма на Костената вис. Хаос точи всяко оръжие и избиването трае вечно. А от урагана се раждат могъщи същества и избиването става неизмеримо.
— На такива сили трябва да се отвърне. Блудния се завръща и хвърля семе в напоената с кръв земя. Така се ражда Крепостта на Азат.
— Гибелен подслон за тирани, ох, как лесно биват изкусени те. И тъй, постигнато е равновесие. Но си остава равновесие ужасно, нали? Войните нямат край, макар да са смалени, и най-сетне жестокостите им се събират във фокус.