Гласът й бе като освободена магия. Дрезгавият монотонен напев водеше до транс, поглъщаше, разбулваше гледки в умовете на всички, които го слушаха. Пернатата вещица вече бе излязла от ужаса на Началата и нямаше страх в думите й.
— Но нишката на времето сама по себе си е затвор. Ние сме оковани с неговия ход. И тъй, Блудния идва отново и се ражда Крепостта Лед, с нейните слуги, що крачат през селенията, за да воюват срещу времето. Пешак, Ловкиня, Оформител, Носител, Дете и Семе. А на Трона на Лед седи Смърт, закачулена и заскрежена, отнемащата грижите, онази, що троши тревожните вериги на тленния живот. Дар е тя, но дар студен.
— Сетне, за да се постигне отново равновесие, се ражда Елейнт и на хаоса е дадена плът, а тази плът е драконова. Подвластна е на Кралицата, която трябва да бъде убивана всеки път, от всяко дете, що роди. И на нейния Консорт, който не обича никого освен себе си. После Васалът, слуга и страж, обречен на вечен провал. Рицарят, мечът на самия хаос — вижте пътя му! И Порталът, който е Дъх. Вайвал, рожба на драконите и Дамата, Сестрата, Кръвопиецът и Проходникът. Жестоките Дракони.
— Една Крепост остава…
Удинаас прошепна в един глас с другите:
— Празната крепост.
Пернатата вещица изведнъж килна глава и челото й се навъси.
— Нещо кръжи над Празния Трон. Не мога да го видя, но то… кръжи. Бледа ръка, отсечена и сгърчена… не, това е…
Младата жена се вцепени, от рани на раменете й бликна червено и някаква невидима сила я повдигна от земята.
Писъци. Всички наскачаха, затичаха към нея, протегнали ръце.
Но твърде късно. Невидимите нокти се впиха още по-силно и невидими криле изплющяха в прашния въздух на обора. И вдигнаха Пернатата вещица в сенките под тавана. Тя запищя.
Удинаас хукна през блъскащата се навалица към дървената стълба за сеновала. Трески се забиваха в дланите му, докато се катереше нагоре. Писъците на Пернатата вещица изпълваха въздуха, тя се мяташе безпомощно в стискащите я невидими нокти. „Но враните нямат нокти…“
Удинаас се изкатери на сеновала, залитна и затича по неравните дъски, без да откъсва очи от Пернатата вещица, и на една стъпка от ръба скочи във въздуха. Понесе се над главите на човешкото гъмжило долу, изпънал ръце напред.
Целеше се във вихрещия се над нея въздух, там, където трябваше да е надвиснало невидимото същество. Блъсна се в някакво едро люспесто тяло. Твърди като кожа ципести криле дивашки го заудряха, докато стягаше здраво ръце около влажното мускулесто туловище. Чу бесен съсък, после над лявото му рамо изщракаха челюсти. Зъби, остри като игли, се впиха през кожата и потънаха дълбоко в плътта.
Удинаас изпъшка.
„Вайвал, рожба на Елейнт…“
Лявата му ръка посегна припряно към куката за мрежи на колана.
От рамото му рукна кръв.
Напипа захабената дървена дръжка на куката и бързо я измъкна. Вътрешният ръб на кривото острие беше остро наточен за подрязване краищата на възлите. Удинаас се изви, стиснал зъби, за да превъзмогне болката от челюстите на гущера, които раздираха рамото му на ивици плът, и заби надолу, където смяташе, че трябва да е единият крак на Вайвала. Сблъсък. Той завъртя ръка и заби вътрешния ръб в сухожилията.
Съществото изпищя.
И пусна Пернатата вещица.
Нокти пронизаха гърдите на Удинаас.
А той сечеше и режеше, все по-надълбоко. Кракът се сгърчи назад.
Челюстите се отдръпнаха, изщракаха отново, този път около шията му.
Куката за мрежи изпадна от разтрепераната му ръка. Кръв напълни устата и носа му.
Мрак замъгли очите му — и той отново чу писъка на Вайвала, този път писък на ужас и болка, звукът изригна от ноздрите и обля гърба му на горещи вълни. Челюстите се отпуснаха и се отдръпнаха.
И Удинаас падаше.
И светът свърши.
Докато другите излизаха, Ханан Мосаг докосна рамото на Трул и промълви:
— Остани. Братята ти също.
Воините напускаха залата на малки групи. Бяха угрижени и по доста лица пробягваше ужас, щом хората се обърнеха да погледнат краля-магьосник и неговите К’риснан. Феар пристъпи към тях, Рулад го следваше. Лицето на Феар беше безизразно — съвсем обичайно, — докато Рулад сякаш не можеше да се сдържи на едно място, въртеше глава насам-натам и ръката му шареше по дръжката на меча на бедрото му.
Още десетина удара на сърцето и вече бяха сами.
Ханан Мосаг заговори:
— Погледни ме, Трул Сенгар. Искам да разбереш — не те упреквам. Аз също щях да забия копието си в онзи ледерий в отговор на подигравката му. Използвах те обидно и затова се извинявам…