— Не е нужно, ваше величество — отвърна Трул. — Доволен съм, че намерихте в моите действия ос, с която да изместите чувствата на съвета.
Кралят-магьосник килна глава.
— Ос. — Усмихна се, но усмивката му бе напрегната. — Значи няма да говорим повече за това, Трул Сенгар. — Прикова погледа си в Рулад и гласът му малко се втвърди: — Рулад Сенгар, некръвен, сега си при мен, защото си син на Томад… трябват ми синовете му и това включва и тебе. Очаквам от теб да слушаш, не да говориш.
Рулад кимна, изведнъж пребледнял.
Ханан Мосаг пристъпи между двама от своите К’риснан — които продължаваха да седят бдително на местата си — и поведе тримата синове на Томад от подиума.
— Разбрах, че Бинадас отново е тръгнал да скита. Не знае котва той, нали? Е, добре, това не ще ни попречи. Ще трябва да уведомите брат си, щом се върне, за всичко, което ще ви кажа тази нощ.
Влязоха в личните покои на краля-магьосник. Там нямаше жена, нито роби. Простичко живееше Ханан Мосаг, само със своя сенчест страж за компания. Стаята беше обзаведена оскъдно и строго.
— Преди три луни — започна кралят-магьосник и се извърна към тях — душата ми отпътува насън и я споходи видение. Стоях на една равнина от сняг и лед. Отвъд земите на арапаите, на изток и север от Гладното езеро. Но в тази вечно ялова земя нещо се беше родило. Буйно раждане, настойчиво, сурово присъствие. Ледена кула. Или копие — не можах да го доближа, — но се издигаше високо над снеговете, блестеше, заслепяваше със слънчевата светлина, която улавяше. Но и нещо тъмно се таеше в ядрото му. — Очите му се зареяха и Трул с трепет разбра, че кралят отново е там, на онова пусто и самотно място. — Дар. За Едур. За краля-магьосник. — Замълча отново.
Мълчаха всички.
Изведнъж Ханан Мосаг се пресегна, стисна рамото на Феар и впи очи в по-големия брат на Трул.
— Четиримата сина на Томад Сенгар ще отидат на това място. За да донесат дара. Можете да вземете още двама — видях дирите на шестима във видението си, водеха към онази ледена кула.
— Терадас и Мидик Бун — само каза Феар.
Кралят-магьосник кимна.
— Добър избор, да. Феар Сенгар, възлагам ти да бъдеш водачът на група. Нито ти, нито никой от хората ти не трябва да докосва дара. Плътта ви не трябва да се допира до него, ясно ли е? Измъквате го от онова бялото, увивате го в кожи, ако е възможно, и го донасяте тук.
Феар кимна.
— Ще бъде както заповядате, ваше величество.
— Добре. — Ханан Мосаг огледа тримата братя. — Мнозина — навярно и вие — вярват, че единението на племената бе моята единствена цел като вожд на хиротите. Синове на Томад, знайте, че това е само началото.
Изведнъж в стаята се долови ново присъствие, усетиха го едновременно и кралят, и братята, и вкупом се обърнаха към входа.
На прага стояха К’риснан.
Ханан Мосаг кимна.
— Робите имаха много работа тази нощ. Елате, всички.
Сенчести призраци се бяха скупчили около душата му, защото той бе вече само душа, неподвижен и уязвим, зрящ без очи, с безплътни сетива, и смътните зверски създания се притискаха около него, дърпаха го, кръжаха наоколо като псета около ранен звяр.
Гладни бяха тези духове-сенки. Но и нещо ги сдържаше, някаква дълбока възбрана. Посягаха и дърпаха, ала нищо повече.
После — с неохота — се пръснаха — с приближаването на нещо, на някой, и Удинаас усети топлото, закрилящо присъствие, затаило се кротко до него.
Пернатата вещица. Беше цяла и непокътната. Лицето й сияеше, сивите й очи го гледаха питащо.
— Син на Дълга — рече тя и въздъхна. — Казват, че ти си ме изтръгнал на свобода. Нищо, че Вайвал те разкъсвал. Без да мислиш за това. — Огледа го още миг, мълчаливо. — Твоята любов изгаря очите ми, Удинаас. Какво да сторя с тази истина?
Той усети, че може да говори.
— Нищо не прави, Перната вещице. Знам какво не може да бъде. Не ще се огъна под това бреме.
— Зная. Виждам го.
— Какво се случи? Умирам ли?
— Умираше. Урут, жената на Томад Сенгар, дойде в отговор на нашата… злочестина. Извлече от Куралд Емурлан и прогони Вайвала. А сега се мъчи да изцери и двама ни. Лежим един до друг, Удинаас, на прогизналата от кръв земя. В несвяст. И тя се удивлява на неохотата ни да се върнем.
— Неохота ли?
— Усеща съпротива на усилията си да изцери раните ни — аз й се съпротивлявам, заради двама ни.
— Защо?
— Защото съм обезпокоена. Урут не усеща нищо. За нея силата й е чиста. Но тя е… опетнена.
— Не разбирам. Ти каза, че Куралд Емурлан…
— Да. Но той е изгубил чистотата си. Не знам как или от какво, но се е променил. Сред всички Едур той се е променил.