Тя предпазливо заобиколи кърмата на каменния кораб и се приближи до източната стена. Смъкна кожената си ръкавица от дясната си ръка и опря длан в гладкия камък. Топлина, изпиваща вкочаняващия мраз от пръстите й, изсмукваща болката от ставите й. Това бе нейната тайна — целебните сили, които бе открила, когато за първи път бе докоснала скалата.
Животът по тези сурови земи отнемаше гъвкавостта на тялото. Костите ставаха крехки, измъчени от болка. Безкрайните корави камъни под краката разтърсваха гръбнака с всяка стъпка. Нереките, племето, което бе обитавало най-източния дял на тази верига, преди да коленичи пред краля на Ледер, вярваха, че са деца на жена и на змия и че змията все още обитава тялото — че е леко извитият гръбнак, наредените прешлени, издигащи се нагоре, за да се скрият в главата, в центъра на мозъка. Но планината презираше тази змия, искаше отново да я смъкне на земята, да я върне отново в корема си, за да пълзи в пукнатините и да се свива на кълбо под камъните. И тъй, през целия живот змията трябваше да се кланя, да се огъва и извива.
Нереките погребваха мъртъвците си под плоски камъни.
Поне такъв бе обичаят им, преди кралският едикт да ги принуди да прегърнат вярата в Крепостите.
„Сега оставят телата на близките си там, където паднат. Дори ако за това трябва да изоставят колибите си.“ Беше преди години, но Серен Педак помнеше с болезнена яснота как се бе изкачила на едно било и огледа просторното плато, обитавано от нереките. Селата бяха изгубили всякакви отлики, бяха се слели в хаотична, бездушна бъркотия. Всяка трета или четвърта колиба беше изоставена, за да се превърне в руина, в гроб за ближните, умрели от болест, от старост или много алкохол, бял нектар или дъранг. Тук-там обикаляха безпризорни деца, по стъпките им ситнеха скални плъхове — въдеха се неудържимо и гъмжаха от толкова болести, че вече не ставаха за ядене.
Народът на нереките беше унищожен и от онази яма нямаше измъкване. Родината им се бе превърнала в занемарено гробище, а ледерийските градове обещаваха само дългове и разпад. Суров беше ледерийският начин на живот, но беше истинският път, пътят на цивилизацията. Доказателството бе в това, че той процъфтяваше, докато другите пътища запустяваха.
Хапливият вятър вече не можеше да засегне Серен Педак. Топлината на камъка потече през нея. Тя затвори очи и опря чело в топлата му гостоприемна повърхност.
„Кой ли върви там вътре? Дали са предците на Едур, както твърдят хиротите?“ Ако беше така, то защо не можеха да виждат по-ясно, отколкото самата Серен? Смътни фигури, които сновяха напред-назад като нерекските дечица в умиращите села.
Тя си имаше свои убеждения и макар да бяха неприятни, се придържаше към тях. „Те са стражите на безсилието. Аквитори на абсурда. Отражението на самите нас, заклещено в безцелно повторение. Вечно неясни и смътни, защото това е всичко, което можем да постигнем, щом се взрем в самите себе си, в своя живот. Усещания, спомени и опит, воняща почва, в която мислите хващат корен. Бледи цветове под пусто небе.“
Да можеше, щеше да потъне в тази каменна стена. Вечно да върви сред тези безформени фигури, да поглежда навън може би, от време на време, и да не вижда разкривените дървета, мъха, лишеите и случайните пътници. Да вижда само вятъра. Вечно виещия вятър.
Чу стъпките му много преди да се доближи до мигащия кръг светлина около огъня. Звукът им събуди и нереките, сгушени под опърпаните кожи, в полукръг извън ръба на светлината, и те бързо се надигнаха и се обърнаха към несекващия ритъм.
Серен Педак не откъсна очи от пламъците — разюздано пропиляване на дърва, за да е топло на Бурук Бледия, докато се напива със сместа от вино и бял нектар. Мъчеше се да надвие тика, който неволно и нежелано караше ъгълчето на устата й да се кривне в горчива насмешка към тази неизбежна среща на разбити сърца.
Бурук Бледия носеше тайни указания, толкова дълъг списък, че можеше да запълни цял свитък, от други търговци, спекуланти и чиновници, включително, както подозираше тя, и от самия Кралски двор. А каквото и да внушаваха тези указания, съдържанието им го убиваше. Той открай време беше пристрастен към виното, но не и към тази гибелна съблазън, белия нектар, с който го смесваше напоследък. В сегашното пътуване това бе новото гориво за тлеещите пламъци в душата на Бурук и то щеше да го удави също тъй сигурно, както дълбоките води на Тесния проток.
„Още четири години. Може би.“
Нереките се стълпиха около своя гост, десетки гласове се сливаха в благоговейно мърморене като на поклонници, домогващи се до близостта на някой особено тачен бог, и макар случващото се да оставаше скрито в тъмното оттатък огъня, Серен Педак можеше да го види съвсем ясно във въображението си. Той щеше да се опитва — само очите му щяха да разкриват неудобството от безкрайните прегръдки, — щеше да се опитва да отвърне на всекиго с нещо — с каквото и да е, — което да не може да се сбърка с благослов. Щеше да иска да им каже, че не е човек, достоен за такова благоговение. Щеше да иска да им каже, че също като тях е жалка кулминация на човешки провали. Че и той като тях е изгубен тук, в този студен като изстинало сърце свят. Щеше да иска да им каже… но не, Хул Бедикт никога не казваше нищо. Във всеки случай не и неща толкова дръзко… уязвяващи.