— Разбира се.
Техол заслиза по стълбата и в миг на паника откри, че на всеки три стъпенки е останала само по една.
Стаята на долния етаж беше съвсем гола, освен тънкия дюшек, навит на руло до едната стена. Върху плоския камък на огнището под двата предни прозореца стоеше самотно очукано котле, а на пода до него две дървени лъжици и паници. Общо взето, всичко е елегантно строго, помисли си Техол.
Дръпна настрана опърпаната завеса, която служеше за врата, и си напомни да каже на Бъг да извади бравата на вратата изпод огнището. Малко лъскане и можеше да докара един док от Късп Калайджията.
Излезе навън.
Проходът бе толкова тесен, че Техол трябваше да стъпва странично, докато излезе на улицата, и да подритва настрана сметта при всяка стъпка. „Налети жени… да можех да ги видя как се провират тука, докато стигнат до вратата ми.“ Една покана за вечеря вече изглеждаше много важна. И нали си беше грижлив домакин, щеше да застане така, че да го виждат добре и да приемат доволно ухилената му физиономия за гостоприемство.
Улицата беше пуста, ако не се брояха тримата нереки, майка и двете й полукръвни деца, които си бяха намерили една ниша в стената срещу дома му и като че ли не правеха нищо друго, освен да спят. Той мина покрай сгушените им тела, изрита пътьом някакъв плъх, който пристъпваше към тях, а после закрачи между натоварените високо дървени колички, буквално запушили този край на улицата. Складът на Бири винаги беше задръстен, а Бири гледаше на последната част от улица Кул от тази страна на канал Квилас като на част от личния си двор.
Калас, пазачът на двора, се беше изпружил на една пейка от другата страна, където Кул излизаше на площад Бърл, увитата с кожа цапара бе отпусната на бедрата му. Зачервените му очи засякоха Техол.
— Хубава пола — каза пазачът.
— Накара ме да заподскачам от радост, Калас.
— На твоите услуги, Техол.
Техол се спря с ръце на кръста и огледа гъмжилото на площада.
— Градът цъфти и процъфтява.
— Нищо ново тук… освен последния път.
— О, някаква дребна улична свада, както разправят.
— Не е, ако го слушаш Бири. Още иска главата ти осолена и в буре да се люшка в морето.
— Това място винаги си е било на Бири.
Калас изсумтя, после каза:
— От седмици не си се вясвал. Специален повод ли имаш?
— Среща с три жени.
— Да ти дам цапарата?
Техол погледна очуканото оръжие.
— Не ми се ще да те оставя беззащитен.
— Всъщност лицето ми е това, което ги плаши. Освен ония нереки. Минаха покрай мен, без да им мигне окото.
— Създават ли ти проблеми?
— Не. Те са като плъховете — не можеш ги прогони. Но нали го познаваш Бири.
— По-добре, отколкото той себе си. Напомни ми за това, Калас. Ако вземе да му хрумне той да им създава проблеми.
— Хубаво.
Техол продължи и излезе в кипналото гъмжило на площада. Три улици се отваряха на Долните пазарища. По-жалка сбирщина от безполезни неща за продан Техол още не беше виждал. А хората купуваха трескаво, ден след благословен ден. „Нашата цивилизация процъфтява от глупостта.“ И на човек му трябваше само трошица ум, за да напипа тази идиотска жила и да пие дълбоко от богатствата. Утешително, макар и леко отчайващо. Като с повечето мрачни истини.
Стигна до другия край и навлезе в Червена улица. Още трийсетина крачки и се озова пред сводестия вход на „При Хулдо“. Мина през сенчестия пасаж и отново излезе на слънчевата светлина в двора. Пет-шест маси, всички заети. Отдих за невежите или за онези, които нямаха достатъчно пари да опитат дупките във вътрешната светая светих на Хулдо, където ден и нощ се въртяха мръсни дейности — въпросните дейности понякога стигаха до артистичния израз на абсурда. Още един пример за какво са готови да плащат хората, ако им се даде шанс, помисли си Техол.
Трите жени на масата в отсрещния ъгъл изпъкваха не само с очебийната подробност — бяха единствените присъстващи жени, — но и с куп други по-тънки отлики. „Чар е… точно подходящата дума.“ Ако бяха сестри, то „сестринството“ беше само в излъчването им и в общото им пристрастие към някаква форма на воинска мощ, предвид мускулестите им тела и вързопите, броните и оръжията, струпани до масата.
Онази вляво беше червенокоса, с избелели от слънцето огнени кичури, провиснали на лениви вълни по широките й рамене. Пиеше от замазана с глина бутилка, презряла или може би неразбираща предназначението на чашата пред себе си. Лицето й бе като на героична статуя от колонада, волево, гладко и съвършено, сините очи — с каменния поглед и суровото безразличие, присъщо на всички такива статуи. Жената до нея, опряла лакти на малката маса, като че ли имаше и малко фаредска кръв в жилите, доколкото можеше да се съди по медения цвят на кожата й и леко дръпнатите й тъмни очи. Косата й беше или тъмнокафява, или черна, вързана отзад. Третата жена седеше небрежно отпусната в стола, извила левия си крак на една страна, и поклащаше десния — хубави крака, отбеляза Техол, обути във впити кожени панталони, ощавени почти до бяло. Главата й беше бръсната до голо и бялата кожа лъщеше. Раздалечените й светлосиви очи — оглеждаха лениво останалите гости на заведението — се спряха на Техол.