Выбрать главу

Той се усмихна.

Тя се изхили презрително.

Урул, главният сервитьор на Хулдо, пристъпи от близката сянка, махна с ръка на Техол и той се приближи колебливо.

— Изглеждаш… добре, Урул. Хулдо тука ли е?

Нуждата на този човек от къпане беше прословута. Гостите даваха поръчките си крайно лаконично и много рядко привикваха Урул за още вино, преди да са свършили с яденето. Сега той стоеше пред Техол с лъснало от мазна пот чело и ръцете му шареха неспокойно по широкия мръсен пояс на кръста му.

— Хулдо? Не, слава на Блудния. На Долната е, на Удавянията. Техол, ония жени… тук са вече цяла сутрин! Плашат ме, както се мръщят само щом се доближа.

— Остави ги на мене, Урул — каза Техол и го потупа по влажното рамо с риск да си оцапа ръката.

— На тебе?

— Защо не. — Техол намести полата си, пооправи ръкавите и закрачи между масите. Спря пред трите жени и се огледа за стол. Намери един, придърпа го и се отпусна на него с въздишка.

— Какво искаш? — попита плешивата.

— Това беше моят въпрос. Слугата ми ме уведоми, че тази сутрин сте посетили резиденцията ми. Аз съм Техол Бедикт… онзи, който спи на покрива си.

Три чифта очи се приковаха в него.

„Стигат да се огъне и най-безстрашният боен вожд… но мен? Съвсем леко.“

— Ти?

Техол изгледа навъсено плешивата.

— Защо всички непрекъснато ме питат това? Аз, да. А като ти слушам говора, слагам бас, че сте от островите. Никого не познавам от островите. Следователно не познавам и вас. Не че не бих искал, разбира се. Да ви познавам, в смисъл. Така поне си мисля.

Червенокосата тропна бутилката на масата.

— Сбъркали сме.

— Не сме — каза плешивата. — Това са преструвки. Трябваше да очакваме известна… подигравка тук.

— Той няма гащи.

— И ръцете му не са еднакво дълги — добави тъмнооката.

— Не е точно така — каза Техол. — Просто ръкавите са малко сбъркани.

— Не ми харесва — заяви тя и скръсти ръце.

— Не е нужно — каза плешивата. — Блудния знае, няма да лягаме с него, нали?

— Съкрушен съм.

— И би трябвало — подхвърли с неприятна усмивка рижата.

— Да легнем с него? На покрива? Ти си се побъркала, Шанд.

— Как може да не е важно, че не го харесваме?

Плешивата, дето я нарекоха Шанд, въздъхна и потърка очи.

— Слушай, Хеджун. Това е бизнес. Чувствата нямат място в бизнеса — вече ти го казах.

Хеджун поклати глава.

— Не можеш да се довериш на човек, когото не харесваш.

— Разбира се, че можеш! — отвърна Шанд и примига.

— Репутацията му не ми харесва — каза третата, още неназована жена.

— Рисарх. — Шанд отново въздъхна. — Точно репутацията му ни доведе тук.

Техол плесна с ръце. Веднъж, но достатъчно силно, за да стресне и трите.

— Чудесно. Рисарх с рижата коса. Хеджун с фаредската кръв. И Шанд без никаква коса. — Е… — Той опря ръце на масата и се надигна. — Това ми стига. Довиждане…

— Сядай!

Ръмженето бе толкова заплашително, че Техол, без да иска, отново се озова в стола си и потта потече на вадички под вълнената риза.

— Така е по-добре — каза Шанд малко по-ласкаво и се наведе към него. — Техол Бедикт. Знаем всичко за теб.

— О?

— Знаем дори защо е станало онова, което е станало.

— Тъй ли?

— И искаме да го направиш пак.

— Нима?

— Да. Само че този път ще имаш кураж да го свършиш. До края.

— Тъй ли?

— Защото ние — аз, Хеджун и Рисарх — ще сме твоят кураж. Този път. А сега да се махаме оттук, преди сервитьорът да се е върнал. Купихме сграда. Можем да поговорим там. Там не мирише.

— Виж, това е облекчение — каза Техол.

Трите жени станаха.

Той — не.

— Казах ти, нищо няма да стане — обърна се Хеджун към Шанд. — Нищо не е останало. Виж го само.

— Ще стане — отсече Шанд.

— Хеджун е права, уви — каза Техол. — Няма да стане.

— Знаем къде са отишли парите — каза Шанд.