Той се усмихна.
Тя се изхили презрително.
Урул, главният сервитьор на Хулдо, пристъпи от близката сянка, махна с ръка на Техол и той се приближи колебливо.
— Изглеждаш… добре, Урул. Хулдо тука ли е?
Нуждата на този човек от къпане беше прословута. Гостите даваха поръчките си крайно лаконично и много рядко привикваха Урул за още вино, преди да са свършили с яденето. Сега той стоеше пред Техол с лъснало от мазна пот чело и ръцете му шареха неспокойно по широкия мръсен пояс на кръста му.
— Хулдо? Не, слава на Блудния. На Долната е, на Удавянията. Техол, ония жени… тук са вече цяла сутрин! Плашат ме, както се мръщят само щом се доближа.
— Остави ги на мене, Урул — каза Техол и го потупа по влажното рамо с риск да си оцапа ръката.
— На тебе?
— Защо не. — Техол намести полата си, пооправи ръкавите и закрачи между масите. Спря пред трите жени и се огледа за стол. Намери един, придърпа го и се отпусна на него с въздишка.
— Какво искаш? — попита плешивата.
— Това беше моят въпрос. Слугата ми ме уведоми, че тази сутрин сте посетили резиденцията ми. Аз съм Техол Бедикт… онзи, който спи на покрива си.
Три чифта очи се приковаха в него.
„Стигат да се огъне и най-безстрашният боен вожд… но мен? Съвсем леко.“
— Ти?
Техол изгледа навъсено плешивата.
— Защо всички непрекъснато ме питат това? Аз, да. А като ти слушам говора, слагам бас, че сте от островите. Никого не познавам от островите. Следователно не познавам и вас. Не че не бих искал, разбира се. Да ви познавам, в смисъл. Така поне си мисля.
Червенокосата тропна бутилката на масата.
— Сбъркали сме.
— Не сме — каза плешивата. — Това са преструвки. Трябваше да очакваме известна… подигравка тук.
— Той няма гащи.
— И ръцете му не са еднакво дълги — добави тъмнооката.
— Не е точно така — каза Техол. — Просто ръкавите са малко сбъркани.
— Не ми харесва — заяви тя и скръсти ръце.
— Не е нужно — каза плешивата. — Блудния знае, няма да лягаме с него, нали?
— Съкрушен съм.
— И би трябвало — подхвърли с неприятна усмивка рижата.
— Да легнем с него? На покрива? Ти си се побъркала, Шанд.
— Как може да не е важно, че не го харесваме?
Плешивата, дето я нарекоха Шанд, въздъхна и потърка очи.
— Слушай, Хеджун. Това е бизнес. Чувствата нямат място в бизнеса — вече ти го казах.
Хеджун поклати глава.
— Не можеш да се довериш на човек, когото не харесваш.
— Разбира се, че можеш! — отвърна Шанд и примига.
— Репутацията му не ми харесва — каза третата, още неназована жена.
— Рисарх. — Шанд отново въздъхна. — Точно репутацията му ни доведе тук.
Техол плесна с ръце. Веднъж, но достатъчно силно, за да стресне и трите.
— Чудесно. Рисарх с рижата коса. Хеджун с фаредската кръв. И Шанд без никаква коса. — Е… — Той опря ръце на масата и се надигна. — Това ми стига. Довиждане…
— Сядай!
Ръмженето бе толкова заплашително, че Техол, без да иска, отново се озова в стола си и потта потече на вадички под вълнената риза.
— Така е по-добре — каза Шанд малко по-ласкаво и се наведе към него. — Техол Бедикт. Знаем всичко за теб.
— О?
— Знаем дори защо е станало онова, което е станало.
— Тъй ли?
— И искаме да го направиш пак.
— Нима?
— Да. Само че този път ще имаш кураж да го свършиш. До края.
— Тъй ли?
— Защото ние — аз, Хеджун и Рисарх — ще сме твоят кураж. Този път. А сега да се махаме оттук, преди сервитьорът да се е върнал. Купихме сграда. Можем да поговорим там. Там не мирише.
— Виж, това е облекчение — каза Техол.
Трите жени станаха.
Той — не.
— Казах ти, нищо няма да стане — обърна се Хеджун към Шанд. — Нищо не е останало. Виж го само.
— Ще стане — отсече Шанд.
— Хеджун е права, уви — каза Техол. — Няма да стане.
— Знаем къде са отишли парите — каза Шанд.