— Точно така. Е, благодаря ви, че заделихте от времето си, Финад. Кажете ми — продължи той, докато ставаше в знак, че аудиенцията е приключила, — устроихте ли се добре в ролята си на Кралски защитник?
— Ъъъ, съвсем добре, Първи евнух.
— Бремето е по-поносимо на раменете на млад и здрав мъж като вас значи?
— Не е леко. Не бих твърдял това.
— Нито удобно, но е поносимо.
— Описанието ви е съвсем точно.
— Вие сте честен човек, Брис. И като един от кралските съветници, аз съм доволен от избора си.
„Но чувстваш за нужно да ми се напомни. Интересно защо?“
— Както винаги, за мен кралското доверие е висока чест, Първи евнух. И вашето, разбира се.
— Няма да ви задържам повече, Финад.
Брис кимна, обърна се и излезе от кабинета.
Част от него продължаваше да копнее за старото време, когато беше само младши офицер в Дворцовата гвардия. Когато не носеше политическо бреме и присъствието на кралската особа беше винаги далечно — Брис и приятелите му гвардейци просто стояха мирно покрай стените на официални аудиенции и срещи. Но пък, прецени той, докато крачеше по коридора, Първият евнух го беше повикал заради кръвта му, а не в новата му роля на Кралски защитник.
Хул Бедикт. Като неспокоен дух, присъствие, обречено да витае вечно в ума му, където и да отиваше и каквото и да правеше. Брис помнеше как бе видял тогава най-големия си брат, в пищната униформа на Страж, с Кралската стрела на колана. Последна и неизтляваща гледка за малкото впечатлително момче, каквото беше през онези години. Този миг си оставаше у него, като замръзнала във времето картина, през която странстваше в сънищата си или в мигове на размисъл като тези. Нарисуван образ. Братята, мъж и дете, двамата с обветрени лица, посивели от прахта. Хул стоеше и се взираше като непознат в ококорените момчешки очи, в изпълненото с възхищение лице, проследяваше вдигнатия нагоре поглед и неспокойно изместваше своите очи, подозрителен към гордостта на униформения войник.
Невинността бе оръжие на славата, но можеше да заслепи. И двете страни.
Казал бе на Нифадас, че не разбира Хул. Но го разбираше. Прекалено добре.
Разбираше и Техол, макар може би не толкова добре. Твърде студени се бяха оказали наградите, които носеше неизмеримото богатство; само алчната стръв към това богатство съскаше нажежена. И тази истина бе в сила за света на Ледер, бе крехкият дефект в сърцевината на златния меч. Техол се беше хвърлил върху този меч и сякаш бе съгласен да кърви до смърт, бавно и с добродушна самонадеяност. Каквото и сетно послание да търсеше в смъртта си, щеше да е загуба на време, защото никой нямаше да погледне към него, щом дойдеше денят. Нямаше да посмее. „Подозирам, че точно затова се усмихва.“
Братята му отдавна бяха достигнали своите върхове — твърде рано, както се оказа — и сега се хлъзгаха надолу, всеки по своя път, към разпада и към смъртта. „А какво да кажем за мен? Назначен съм за Кралски защитник. Признат съм за най-добрия майстор на меча в кралството. Вярвам, че стоя, тук и сега, на най-високия предел.“ Нямаше нужда да продължава по нишката на тази мисъл.
Брис зави надясно. На десетина крачки напред от една открехната врата се процеждаше светлина. Когато се озова пред нея, един глас извика отвътре:
— Финад! Ела бързо.
Брис се усмихна и се обърна. Три крачки — и влезе в изпълнената с миризми на подправки стаичка с нисък таван. Безбройните източници на светлина предизвикваха война на цветове по мебели и маси, отрупани с инструменти, свитъци и стъкленици.
— Да, Цеда?
— Ела да видиш какво направих.
Брис се провря покрай шкафа с книги, сложен перпендикулярно до една от стените, и завари зад него Кралския заклинател — седеше на трикрако столче. До него имаше наклонена маса с лавица под нея, отрупана с дискове излъскано стъкло.
— Походката ти се е променила, Финад — каза Куру Кан. — Откакто стана Кралски защитник.
— Не бях го забелязал, Цеда.
Куру Кан се завъртя на столчето и вдигна пред лицето си някакъв странен предмет — две еднакви лещи, свързани с тел. Широкото лице на Цеда изглеждаше още по-издуто от увеличаващия ефект на лещите. Куру Кан постави предмета на лицето си, върза го с каишки зад ушите си, намести лещите пред очите си и те примигаха срещу Брис, ококорени и огромни зад двете стъкла.
— Такъв си, какъвто си те представях. Мъглата смалява нещата до незначителност. Яснотата извисява, кара значимите неща да изпъкват. Това, което слушам, вече е по-маловажно от това, което виждам. Значи перспективата се измества. Светът се променя. Съществено е, Финад. Много съществено.
— Тези лещи са ви дали зрение? Това е чудесно, Цеда.