Ядът, изписан на лицето на Терадас, се смени с неувереност.
— Какви заповеди?
— Майен се е изгубила. Някъде в града. Трябва да я намерите. Колкото до Удинаас… ако го видите…
— Ако го видим, ще умре ужасно, Трул Сенгар.
„Той предаде Рулад. След като го предупредих…“ Трул хвърли поглед към Рулад. Да се измъкне от лудостта? Едва ли. Твърде късно беше.
— Както решите, Терадас. Но намерете Майен.
Изчака да тръгнат и се обърна към Урут. Тя му кимна мълчаливо.
Войниците на моста разбраха какво предстои. Видя ги как се снишиха зад щитовете си. Безсмислено. Жалко, но тук все пак, у тези ледерии, имаше кураж. „Удинаас, не мислех… не мислех, че можеш да…“
Кипяща, разпенена вълна изведнъж се надигна от подножието на моста.
Стената от щитове се дръпна назад и се сви.
Вълната се понесе напред.
От бреговете на канала, и от двете страни, се разпищяха граждани, пръснаха се…
… и вълната от магия помете по моста, стовари се с грохот върху войниците, вдигна облаци кръв и късове месо. Само миг — и продължи напред, разпростря се и връхлетя върху разбягалите се граждани, погълна ги с гладния си гърч.
Удари по близките сгради, потроши врати и нахлу през залостените кепенци. Писъци.
— Стига! — изрева Рулад и пристъпи срещу Ханан Мосаг, който бързо смъкна ръцете си.
Магията се стопи, оставила след себе си по моста купища бели кости, излъскани щитове и брони. От разбитите сгради — тишина. Раменете на Ханан Мосаг се смъкнаха под тежкото кожено наметало.
Изведнъж императорът се изсмя.
— Много е лаком, Ханан Мосаг! Твоят таен бог е наистина лаком!
Таен бог? Трул се обърна към Феар и срещна недоумяващия му поглед.
— Братя! — изрева императорът и размаха меча над главата си. — Тръгваме към Вечния дом! Към трона! Никой не може да ни спре! А ако дръзнат, плътта им ще бъде съдрана от кокалите! Ще познаят болката. Ще страдат! Братя, този ден ще е ден за страдане — сякаш намираше сладост в тази дума — за всичко, което ни се опълчи! Хайде, напред с императора си!
„Той се е… преобразил. Изгубихме го. И всичко — заради измяната на един роб…“
Обрасъл с храсти и бурени двор. От голите като скелети разкривени дървета се вдигаше нещо като пара. Не се виждаше никой. Лоста забави крачка и погледна през рамо към улицата. Слугата все още не беше се появил иззад ъгъла, накъдето беше затичал преди няколко мига.
— Е, добре — измърмори Вреченият и извади меча си. — Просто ще трябва да видим сами…
Влезе в двора и закрачи по криволичещата каменна пътека. Тромавата квадратна кула беше срещу него, мръсна, наклонена на една страна и мъртва. Вляво се чуваше стържене на камъни, пращене на дърво и глух тътен, от който земята под петите му трепереше. „Натам значи.“
Тръгна напред.
Покрай разкаляна могила, през паднало дърво — и спря на десетина крачки от нещо, което доскоро трябваше да е било широка грамада от камъни и пръст, а сега — разкъсана и димяща, с кал, която се изсипваше от бреговете на рова; пет огромни фигури дращеха с ръце и се измъкваха на свобода. Плът, потъмняла от гнил торф, кожа, нашарена от безброй коренища, сплъстена провиснала коса с цвета на зеленясала мед. Измъкваха оръжия — тежки двуръчни мечове от лъскаво черно дърво.
И пееха заклинание.
— Тартено Тоблакай — изсумтя Лоста. — Проклети от Гуглата Фенн. Мда. Няма да е веселба.
Един от воините го чу и мътните му черни очи се спряха върху него. Монотонният припев секна и съществото проговори:
— Дете, мои братя.
— Онова, дето говореше през земята ли? — попита друг.
— Не знам. Не е ли все едно?
— Няма да помогне това дете. Обещахме ужасна смърт.
— Тогава нека да…
Думите на тоблакая секнаха, щом Лоста нападна.
Рев и жесток замах на дървения меч пред пътя на оръжието на Вречения, а то се хлъзна отдолу, върхът се превъртя обратно и над огромната китка на воина, догони я, за да прихване инстинктивното обратно посичане. Вряза се в коравата дебела кожа и острието захапа мускул, твърд като дърво.
Някаква огромна сила изригна вдясно от Вречения. Но Лоста продължи напред, сниши се под ръката на първия Тоблакай и се превъртя, щом вторият нападател се натресе в първия воин. Изтръгна меча и заби нагоре, към мекото под челюстта… главата на гиганта рязко се завъртя и върхът на меча прониза дясното му око и се заби дълбоко сред пръски швирнала блатна вода.
Крясък.
Лоста вече бе на могилата, а другите Тоблакай тромаво се извъртаха с лице към него… с грамадата от канари, пръст и изтръгнати корени на пътя им.
Вреченият скочи на равното.
Тоблакаят, когото беше поразил — от ръката му, с която затискаше прободеното си око, се стичаше черна кръв — залиташе назад.
Другите четирима се раздалечиха, смълчани и напрегнати.
Един свален. Лоста беше доволен…
И в този миг петият тръсна глава и се надигна. Може вече да беше само с едно око, но се извърна към Вречения.
— Ти рани брат ни — каза един от тях.
— И още ще има — отвърна Лоста.
— Не е хубаво да раняваш богове.
„Богове?“
— Ние сме Серегалите — каза първият Тоблакай. — Преди да раняваш, може би трябваше да помолиш за милост. Можеше да коленичиш за почит и може би щяхме да те приемем за наш поклонник. Но вече не.
— Вече не — съгласи се Вреченият. — Вече е късно, нали?
— Само това ли ще кажеш?
Той сви рамене.
— Нищо друго не ми хрумва.
— Мръщиш се. Защо?
— Ами, вече убих един бог днес — отвърна Лоста. — Ако знаех, че ще е ден за убиване на богове, щях да поизбързам.
Петимата се смълчаха за миг, после първият рече:
— Какъв бог си убил днес, странниче?
— Глутницата.
Тоблакаят най-вдясно изсъска:
— Ония, дето ни избягаха! Бързите!
— Бързи бяха — съгласи се Лоста. — Но явно недостатъчно бързи.
— Д’айвърс.
— Аха — отвърна Вреченият. — Шестима… а вие сте само петима.
Първият Тоблакай каза на братята си:
— С тоя да внимаваме.
— Ние сме свободни — изръмжа едноокият. — Трябва да го убием, за да си останем свободни.
— Вярно. Достатъчна причина.
И настъпиха.
Лоста въздъхна наум. Поне ги беше изнервил. А това можеше да му помогне — да го опази жив още малко. Макар че, напомни си той, се беше натъквал и на по-лошо.
„А може и да не си. Може ли? Кого залъгваш?“
Надигна се на пръсти и се приготви да започне танца. Танца „Да останеш жив.“
Докато не дойде помощ.
„Помощ… от един дребен шишкав плешивец. Гуглата да те вземе, просто се опитай да останеш жив, колкото можеш — може пък да умрат от изтощение.“
— Вижте — викна единият. — Той се усмихва!