Кетъл изпищя, щом съществото — крилато и огромно — профуча покрай нея. Оглушителен плясък, водата се пръсна на широко ветрило и се издигна — високо, високо, и вълната рухна в кипналото вече езеро. Пяна. Чудовищна кървавочервена змийска опашка се хлъзна надолу и се скри в бесния въртоп.
После чу как нещо тупна зад нея и бързо се завъртя върху хлъзгавата глина на брега, с двата меча в ръце…
… и видя изтерзаното тяло, паднало по очи в калта. Натрошените краища на дълги кости стърчаха от ръцете и краката, кръв бликаше от разкъсаните жили. А над него — призрак, спусна се като сянка и загърна осакатеното тяло. Призрачно лице се извърна към Кетъл и тя чу в ума си:
„Дете, трябва ни твоята помощ.“
Тя се огледа — тинестата повърхност на езерото отново ставаше гладка.
— Какво искаш от мен? О, всичко толкова се обърка…
„Не е толкова зле, колкото си мислиш. Този човек. Този ледериец. Помогни му. Той умира. Не мога да го опазя дълго. Умира, а не заслужава да умре.“
Тя изпълзя по-близо.
— Какво да направя?
„Кръвта в тебе, дете. Една-две капки, не повече. Кръвта, която те върна в живота, дете. Моля те…“
— Но ти си призрак. Защо искаш да направя това за него — а не за теб?
Червените очи на призрака се присвиха.
„Не ме изкушавай.“
Кетъл погледна мечовете в ръцете си. Пусна единия на земята и вдигна ръка над острието на другия. Хлъзна я по него и я вдигна пред очите си. Дълга резка — и кръв.
— О, колко е остро!
„Ела, обърни го по гръб. Сложи порязаната си ръка на гърдите му.“
Удар беше счупил лявата му ръка. Лоста се въртеше между петимата озверели Серегал, бели мълнии пронизваха мозъка му с ужасна болка. Полузаслепен, той продължаваше да върти вече само по инстинкт нащърбения си, затъпен меч, посрещаше удар след удар — само един свободен миг му трябваше, само няколко тласъка на сърцето, колкото да се съвземе, да потисне болката…
Но този миг му беше отнет. Нов замах намери пролука в защитата му и странният меч се вряза с острия си като стъкло ръб в лявото му бедро. Кракът му поддаде. Той вдигна замъглените си от пот очи и видя извисилия се над него едноок Серегал, оголил зъби в триумфална усмивка.
И един клон удари бога в главата. В лявото слепоочие, толкова силно, че главата му се отплесна към рамото. Усмивката му замръзна и той се олюля. Грамадният клон го шибна отново, този път откъм гърба, в тила, дървото се пръсна на трески. Богът залитна напред…
… и едно коляно се натресе в чатала му, два юмрука го заудряха по гърба, повалиха го още надолу, а коляното се вдигна наново, този път — за да се натресе в лицето на бога.
Присвит, Лоста видя как зъбатата усмивка угасна.
Вреченият се превъртя встрани миг преди тоблакаят да рухне отгоре му. Още веднъж и още веднъж, изправи се, олюля се и се обърна. Отново с лице срещу Серегал.
А с тях като че ли беше влязло в схватка същество от тяхната раса — смъртен Тартенал, чиито огромни ръце бяха стегнали откъм гърба един от боговете и бяха притиснали ръцете му към хълбоците. Другите трима слисани бяха отстъпили назад. Мигът остана сякаш замръзнал в очите на Вречения.
Две, три изтупвания на сърцето.
Мъглата пред очите му се проясни. Струята жива сила потече отново в крайниците. Болката заглъхна.
Смъртният Тартенал беше на прага на смъртта, другите трима се бяха отърсили от стъписването си и пристъпваха напред.
Лоста скочи да ги пресрещне.
Шансовете ставаха по-добри.
Две присвити на улицата тела, обкръжени от Тайст Едур, които ритаха и ритаха, трошаха кости. Един натисна със стъпало и мозък се пръсна по каменните плочи.
Бъг се олюля. Лицето му се изкриви. От скръб, после — от ярост.
И изрева.
Извърнаха се към него.
И слугата отприщи онова, което бе останало скрито и затаено в него от толкова време.
Четиринайсет Тайст Едур вдигнаха ръце да запушат ушите си, но така и не успяха — тринайсет от тях се свиха, премазани сякаш под напора на неимоверна тежест, плътта им се сми и кръв плисна на гейзери, черепи хлътнаха навътре.
И миг след това се взривиха на кървави късове, които опръскаха каменната стена зад тях и се разхвърчаха по улицата.
Четиринайсетият Тайст Едур, онзи, който току-що бе премазал главата с петата си, бе вдигнат във въздуха. Сгърчен, с облещени от ужас очи и жълта гнус, потекла по краката му.