А Бъг закрачи напред.
Докато не застана пред Терадас Бун от племето хирот. Вдигна очи и се взря в подутото лице, взря се в болката, изписана в очите му.
— А теб ще те пратя у дома — каза разтреперан Бъг. — Не твоят дом. Моят.
Отсече с ръка и Тайст Едур изчезна.
В лабиринта на Бъг, далече-далече, и надолу, все по-надолу и надолу.
Надолу в бездънния мрак, където порталът се разтвори и запокити Тайст Едур в ледена черна вода.
Невъзвратимо.
Трепетът на Бъг затихна. Знаеше, че ревът му е чут. Отвъд света беше чут. И глави се бяха извърнали. Безсмъртни сърца бяха затуптели по-бързо.
— Все едно — прошепна той.
И коленичи пред бездиханните тела.
Взе едното в прегръдката си.
Стана и го понесе.
Вечният дом. Име, побрало в себе си такава самонадеяност, така дълбоко свързано с високомерието на ледериите в тяхната вяра в собственото им неоспоримо предопределение. Израз на безразсъдната им самодоволна арогантност, поддържаща непоклатимата им убеденост, че имат права над всичко, власт над всичко, сякаш хиляда богове стояха зад тях, всичките с дарове за избраниците си.
Трул Сенгар можеше само да се удивлява какво е подхранвало цялата тази самоувереност. Какво кара цял един народ да е изпълнен с такава непреклонна убеденост в собствената си правота? „Може би единственото, което е нужно, е… власт.“ Отрова, изпълнила въздуха, просмукала се в порите на всеки мъж, на всяка жена и дете. Отрова, изкривила миналото, за да напасне на днешните нрави, а те на свой ред — да осветят неизбежното праведно бъдеще. Отрова, принудила умни и разсъдливи хора слепешком да отхвърлят с пренебрежение грозните истини за отминали грешки, за ужасни и жестоки разгроми, оцапали с кръв ръцете на предтечите им. Отрова, скрепила глупостта на спорни традиции и причинила страдание на неизброими жертви.
„Властта значи. Същата тази власт, която ще прегърнем скоро. Сестрите дано се смилят над народа ни.“
Императорът на Тайст Едур се изправи застинал пред величествения вход на Вечния дом. С пъстросивия меч в бляскавата десница. С прашната меча кожа, загърнала широките му рамене, превити под тежестта на златото. Старата кръв, засъхнала на петна по гърба, сякаш прерисуваше с нея картата на света. Дългата му коса бе разчорлена и сплъстена от мръсотия.
Трул стоеше зад брат си и не можеше да види очите му, но знаеше, че ако Рулад се извърне, ще види в тях онази предопределеност, която го плашеше, щеше да види влялата се без съпротива отрова и лудостта, породена от една измяна.
А толкова малко щеше да е нужно. Само да се пресегнеше един невзрачен роб с тъжни очи и да върне Рулад към разума. Само това.
Рулад се обърна и каза:
— Вратите не са залостени.
— Някой чака вътре, ваше величество — каза Ханан Мосаг. — Усещам… нещо.
— Какво искаш от нас, магьоснико?
— Позволете на мен и моите К’риснан да влезем първи, за да видим какво ни очаква. В коридора…
Рулад присви очи, после махна с ръка и добави:
— Феар, Трул, Бинадас — с мен. Ще влезем веднага след тях.
Ханан Мосаг, с К’риснан и робите, които влачеха двата големи кожени чувала, тръгнаха. Рулад и братята му ги последваха към вратата на Вечния дом.
Застанал пред самия вход на Тронната зала, Брис Бедикт забеляза движение в коридора, отсам неподвижната фигура на Цеда. Посегна за меча си, но отпусна ръка, щом Първият консорт Турудал Бризад изникна от сенките и се приближи безгрижно, с отпуснато и спокойно лице.
— Не очаквах да ви видя отново, Първи консорт — промълви Брис.
Кротките очи на Турудал се плъзнаха над рамото на Брис и погледнаха в тронната зала.
— Кои са там, Защитник?
— Кралят. Конкубинката му. Първият евнух и канцлерът. И шестима от моите гвардейци.
Турудал кимна.
— Е, няма да чакаме много дълго. Тайст Едур са на не повече от минута-две след мен.
— Как е градът?
— Имаше боеве, Брис Бедикт. Верни войници лежат мъртви по улиците. Сред тях е Морох Неват.
— А Джерун Еберикт?
Турудал се намръщи.
— Той гони… една жена.
Брис го изгледа.
— Кой сте вие, Турудал Бризад?
Погледите им се срещнаха.
— Днес — само свидетел. Нали стигнахме до деня на Седмото затваряне на цикъла в края на краищата. Един край. И едно начало…
Брис му направи знак да замълчи и пристъпи покрай него.
Цеда се беше размърдал. Стана бавно, приглади мръсния си омачкан халат, вдигна лещите пред лицето си и ги нагласи.
Турудал Бризад също се обърна.
— Ах, да.
В дъното на коридора, на прага на отворената вече парадна врата, се бяха появили няколко високи фигури.
— Цеда…
— О, той се справи много добре досега.