Трул гледаше как магьосникът вкопчи ръце в чувалите. Силата започна да тече нагоре към раменете на Ханан Мосаг и той бавно започна да се изправя, за да отблъсне атаката на Цеда.
Ръцете се заизвиваха като оживели, издължиха се в ужасни, уродливи израстъци. Тялото на Ханан Мосаг започна да се огъва, гръбнакът се изви, загърчи се като змия върху горещи камъни, нови мускули се появиха, възлести кости избиха под кожата. Крясъкът му разцепи въздуха, щом силата забушува в него.
Сива вълна се надигна и се вкопчи в белия пламък, раздра го по ръбовете и го изтласка назад, изпълни половината дължина на широката колонада и връхлетя към Цеда, който стоеше неподвижен, вдигнал глава — странните лещи бляскаха пред очите му. Неподвижен, сякаш оглеждаше напиращата срещу него стихия с хладното любопитство на учен.
Брис зяпна от ужас, щом мръсната магия на Едур надвисна над Цеда, готова да помете дребничкия старец. Видя как една от колоните близо до него се пропука и се срути на прах. Частта от тавана, която крепеше, рухна в облак сива мъгла и прах.
Куру Кан беше вдигнал очи към издигащата се над него бясна вълна.
После килна глава — едва доловим жест.
Белите пламъци лумнаха с удвоена сила, разшириха се пред него и засвистяха нагоре и навън, блъснаха сивата стена.
Врязаха се в нея, отпраха огромни късове и ги запокитиха като разпрани платна към тавана.
Ханан Мосаг изкрещя като ранен звяр, щом белите пламъци с грохот се понесоха към него.
Усети, че го изправят. Обърна се и видя Феар. Брат му викаше нещо…
… а Ханан Мосаг губеше. Рухваше под яростния пристъп. Енергиите, които извличаше от скритите в големите кожени чували неща, угасваха. Не стигаха, за да устои на Цеда. Магьосникът щеше да умре… а с него… „Всички ние…“
— Трул! — Феар го разтърси. — Покрай стената! — Посочи му. — Ето там, промъкни се покрай стената. Пронижи го…
„Да го пронижа?“ Зяпна копието в ръката си. Черното дърво бе лъснало в червена пот.
— От сенките, Трул! Зад онази колона! От сенките, Трул!
Беше безсмислено. Още по-лошото бе, че не искаше и да се опита дори. Ако успееше, какво? Какво щеше да бъде спечелено?
— Трул, направи го или всички загиваме! Майка, татко, Майен — детето й! Всички деца на Едур!
Трул се взря в очите на брат си. Това, което видя в тях, му бе непонятно. Брат му го разтърси отново и го бутна покрай стената, в изливащия се зной на магията, връхлитаща срещу Ханан Мосаг, после — зад колоната, доскоро от здрав мрамор, който сега се топеше като свещ.
И в хладната сянка. В нелепо хладната сянка. Блъснат за последен път, Трул залитна напред. Долепи се до изкривената, огъваща се стена и видя Цеда. На по-малко от седем крачки. Изпънал глава напред и вторачен в атаката си срещу огъващата се защита на магьосника.
Сълзи замъглиха очите му. Не искаше да прави това. „Но те ще ни избият всички. Всички нас, до един, няма да оставят нито един Тайст Едур жив. Знам го. В сърцето си го знам. Ще отнемат земите и богатствата ни. Сол ще поръсят над гробищата на предците ни. Ще ни заличат в забравените светове на историята… Знам го.“
Вдигна копието. Остана неподвижен за миг, затаил дъх, после — две бързи крачки напред и ръката замахна, оръжието полетя сигурно и вярно.
И прониза Цеда в хълбока, точно под левите ребра, желязното острие се заби дълбоко.
Цеда се завъртя от удара, левият му крак се огъна и той падна — встрани от изрисуваната плоча…
… и тя изведнъж се пропука и се пръсна.
Белият огън изгасна и във всички посоки плъзна мрак.
Изтръпнал, Брис пристъпи напред…
… и ръката на Турудал Бризад го спря.
— Не, Защитнико. Мъртъв е.
„Цеда. Куру Кан. Приятелят ми…“
Кетъл седеше в калта, взряна в лицето на мъжа. Изглеждаше добро лице, особено със затворените в сън очи. Раните по стройното мургаво тяло зарастваха. Кръвта й беше направила това. Някога беше мъртва, а сега беше дала живот.
— Ти си странна — прошепна духът, присвит до водата.
— Аз съм Кетъл.
Сух смях.
— Ти не си просто призрак.
— Да. — И добави насмешливо: — Аз съм Чезнещ. Добро име, нали? Тайст Андий бях някога, много отдавна. Убит бях, с всички мои ближни. Оцелелите след онази битка, искам да кажа.
— Защо си тука, Чезнещ?
— Чакам своя повелител, Кетъл. — Духът изведнъж се изправи — не беше забелязала досега колко е висок. — И ето, че той… идва.
Калната вода изригна и от нея излезе мършава фигура, бледокожа като изцеден от кръвта труп, с дълга, сплъстена по слабото лице коса. Закашля, избута се от водата и изпълзя на брега.