Выбрать главу

— Мечовете — каза задъхано.

Кетъл притича към него и тикна двата меча в дългопръстите му длани. Той се подпря на тях, за да се изправи. Висок беше, увери се тя и потръпна. По-висок и от призрака. И такива студени, студени очи — тъмночервени.

— Ти каза, че ще ни помогнеш — промълви тя и се присви от страх под погледа му.

— Да помогна?

Духът се смъкна на колене пред повелителя си.

— Силхас Руин, аз бях някога Килантир, Третият Върховен маг на Шестата кохорта…

— Помня те, Килантир.

— Избрал съм си ново име — Чезнещия, повелителю.

— Както искаш.

Духът вдигна очи.

— Къде е Вайвалът?

— Боя се, че няма да оцелее. Но й отвори работа. Благороден звяр.

— Моля те — проплака Кетъл, — те са отвън. Искат да ме убият! Ти обеща…

— Да помогна на Вайвала, господарю — каза Чезнещият. — Заедно може дори да успеем да я натопим по-надълбоко. Даже да я вържем пак. Ако ми позволите…

Силхас Руин помълча малко, гледаше отгоре коленичилия призрак.

— Както искаш.

Чезнещият наведе глава, после се обърна към Кетъл.

— Ледериеца го остави на мен. Няма да се събуди скоро.

И се гмурна в кипналата вода.

Силхас Руин вдиша дълбоко и чак сега погледна двата меча в ръцете си.

— Странни са. Но усещам, че смъртният е направил добър избор. — Изгледа я и кимна. — Ти ела зад мене, дете. Време е да си изпълня обещанието.

Корло представа си нямаше какво ще излезе от това. Един Вречен можеше като нищо да си умре, ако пострада тежко. Според него беше си най-вече въпрос на воля, отколкото на нещо друго. А той познаваше Лоста от дълго време, макар и не от толкова дълго, колкото други Вречени. Според него обаче, доколкото ставаше въпрос за чиста воля, никой не можеше да се сравни с Лоста.

Върховният маг се беше изтощил. Изцедил се беше направо. Не можеше вече ловко да надхитря четиримата останали богове, макар че за щастие единият от тях си имаше достатъчно грижи с побъркания Тартенал, който като че ли правеше невъзможното — живота му изцеждаше направо. И това ако не беше инат.

Скъсваха го от бой, но той не отпускаше смъртоносната си хватка. Лоста се беше бил превъзходно, но силите му все пак си бяха на свършване. Корло никога не беше виждал такъв бой, за първи път ставаше свидетел на възможностите точно на този Вречен, в пълната им мяра. Гвардейците, които бяха по-наясно с нещата, твърдяха, че почти не отстъпвал на Скинър. И Корло вече беше склонен да им повярва.

Доста се изненада, когато два трупа минаха покрай него — единият дращеше с нокти във въздуха и съскаше.

Спряха при входа на двора и той чу как женската изруга с удивителна изобретателност, след което каза:

— Не знам как можем да му помогнем. О, Ублала, голям тъп тъпако!

А другият рече:

— Трябва да ги нападнем, Шурк Елале. Имам си зъби и нокти, нали.

— Ами давай тогава.

„Шурк Елале? Капитанът на кораба, дето подписахме с нея? Нашата…“

Корло се надигна и примижа от болка — беше се схванал.

— Ей, ти там.

Шурк Елале — вече бе останала сама — бавно се извърна.

— Към мен ли се обръщате?

Корло изкуцука до нея.

— Корло, мадам. От Пурпурната гвардия. Подписахме с вас…

— „Ние“?

— Ами, онзи дето помага на вашия голям тъп тъпак. Лоста, командирът ми.

— Трябваше да ме чакате на борда!

Корло примига. А тя се намръщи.

— Командирът ви май ще мре.

— Знам… чакай! — Подмина я и тръгна навътре по пътеката. — Чакай… нещо идва! — Затича в двора. Шурк Елале го последва.

Тоблакаят в прегръдката на тартенала се отпусна и Лоста чу как изпукаха ребра — миг преди друг от боговете да се шмугне покрай Вречения и да удари тартенала в главата с дървения си меч. Грамадният мъж се строполи и повлече със себе си мъртвия бог.

Замаян, гигантът вяло понечи да отблъсне трупа.

Със сетни сили Лоста скочи и се озова над него тъкмо навреме, за да отбие замаха на меча — и посече в отговор, като принуди нападателя да отстъпи. Друг отдясно се хвърли към него, но изведнъж спря и се извъртя вихрено към близката гробница: от нея се разнесе оглушителен трясък.

И се появи висока бледа фигура, сред облак пара и с мечове в ръцете.

Разсеян за миг, Вреченият дори не видя острието на меча, хлъзнало се над гарда му. В последния момент то се отклони от дръжката на неговия меч и се стовари с плоското върху дясното му рамо, като счупи всичко, каквото можа. Той отхвърча от удара, рухна на земята и мечът излетя от изтръпналата му ръка. Озова се по гръб, зяпнал през голите черни клони. Толкова пребит, че не можеше да помръдне. И толкова изтощен, че не се и опита.