Чу трясък на оръжия някъде вдясно от себе си, после някой тежко изпъшка и изрева. Един Тоблакай залитна, едва не се спъна в Лоста и Вреченият облещи очи, като видя кръвта, швирнала от шията на бога, и някакъв мъж, захапал го за прасеца: богът го влачеше за зъбите, а той беше вкопчил ноктестите си ръце в бедрото му.
Е, Лоста беше виждал доста странни неща в живота си, но… не, такова чудо — не…
Още едно тяло тупна на земята и тя се разтресе. След миг последва нов предсмъртен стон.
После към лежащия зяпнал в небето Вречен се приближиха стъпки. Сянка затули лицето му. Лоста примига и зяпна дългото бледо като на мъртвец лице и двете червени, много червени очи.
— Справи се сравнително прилично — рече непознатият.
— А моят приятел, тартеналът?
— Ударен е в черепа. Ще се оправи — не мисля, че има много вътре. Ти защо лежиш още тука?
От тъмния коридор се носеха пушеци и прах. Турудал Бризад беше издърпал Брис в тронната зала и сега Защитникът стоеше пред подиума.
От трона зад него се чу уморен глас:
— Финад? Цеда…
Брис успя само да поклати глава — не можеше да проговори: мъчеше се да се отърси от тъгата.
В сумрачния коридор се възцари тишина. Тежка, злокобна тишина.
Брис бавно извади меча си.
Последва звук. Стържещи, тътрещи се през прах и отломки стъпки.
Спряха.
Звън на монета. Чу се как подскочи и…
… бавно се затъркаля в тронната зала.
Брис я загледа как описа ленива дъга по плочите. Злато, зацапано със съсирена кръв.
Затъркаля се, после се килна на една страна, полюшна се, тупна и спря.
Стъпките заотекваха отново и след миг от сенките и валмата прах се появи изгърбена фигура.
Никой в тронната зала не проговори. Императорът на Тайст Едур влезе. Три стъпки, четири, пет — и спря почти на меч разстояние от Защитника. Зад него бе Ханан Мосаг, почти неузнаваем — толкова разкривен и изгърбен беше. След магьосника се появиха двама воини Тайст Едур — влачеха два чувала.
Брис ги погледна само за миг, но забеляза кръвта по копието в ръката на единия. „Онзи, който уби Цеда.“ После погледът му отново се прикова в императора. Мечът беше твърде голям за него. Стъпваше, сякаш го мъчеше ужасна болка. Покритото със златни монети лице се гърчеше в спазми. Очите под гъстите вежди лъснаха, щом се взря над рамото на Брис… към трона и седящия на него крал.
Ханан Мосаг закашля хрипливо, смъкна се на колене, изохка и най-сетне от устата му се изтръгнаха думи:
— Крал Езгара Дисканар. Имам нещо… да ви покажа… Дар. — Вдигна кривата си опърлена длан, усилие, от което цялото му тяло се разтърси, и посочи зад себе си.
Двамата воини се спогледаха колебливо. Магьосникът изхриптя:
— Развържете чувалите. Покажете на краля какво има в тях. — Нова измъчена кашлица и на устата на Ханан Мосаг изби розова пяна.
Двамата задърпаха възлите на конопените въжета и този вляво развърза чувала си миг преди другия. Надникна и като видя какво има вътре, се присви и Брис видя ужаса, изписал се на лицето му.
След миг другият ахна и отстъпи назад.
— Покажете ги! — изрева магьосникът.
При този рев дори императорът се обърна стъписан.
Воинът вляво вдиша дълбоко и хрипливо, пристъпи, хвана краищата на чувала и го свлече внимателно надолу.
Овързано в ремъци тяло на ледериец. Покрита с мехури гноясала кожа, съсухрени на пънчета пръсти, голо, покрито с буци и струпеи тяло. Повечето коса беше окапала, но тук-там от темето висяха дълги сплъстени кичури. Човекът примига под светлината и се опита да вдигне глава, но заради деформираните жили и хрущяли по врата тя се кривна настрани. Долната челюст се отпусна и от зейналата уста потече слюнка.
Брис го позна.
Принц Квилас…
Кралят зад него зави като ранен звяр.
Във втория чувал беше кралицата — гола и осакатена също като сина си. От нея обаче се изтръгна кикот, сякаш в отговор на вика на краля, а след него — неразбираеми думи, порой от лудост, стържеща през подутите разкъсани устни. Но очите й блестяха, яростни и будни.
Ханан Мосаг се изсмя.
— Аз ги използвах. Срещу вашия Цеда. Използвах ги! Ледерийска кръв, ледерийска плът. Вижте ни тримата. Вижте, скъпи кралю, величието на това, което иде.
— Махнете ги! — изкрещя императорът. — Феар! Трул! Махнете ги!!!
Двамата воини се доближиха до двете свити на пода фигури, вдигнаха чувалите до онова, което трябваше да са рамене, и повлякоха принца и кралицата към коридора.
Разтреперан, императорът се обърна към краля. Отвори уста да каже нещо, потръпна и я затвори. После бавно изправи рамене и заговори хрипливо:
— Ние сме Рулад Сенгар, император на Тайст Едур. Вече — и на Ледер. Предайте трона, Дисканар. Предайте го… на нас.