Но Брис поклати глава.
— Няма. Не съм отворил главни съдове, Първи евнух.
Едурът, когото нарекоха Трул, заговори:
— Главни съдове… как… как може да знаеш? Не е възможно… толкова бързо…
Брис не отвърна.
Кралят изведнъж се отпусна на трона.
Писъците на Рулад вече бяха заглъхнали — сега той плачеше. Задъхани, безпомощни ридания. Пое си дъх и извика:
— Братя! Убийте ме!
На Трул Сенгар му призля. Поклати глава, обърна се към Феар и видя ужаса в очите на брат си.
Рулад не се изцеряваше. Кръвта му изтичаше върху лъскавите плочи. Тялото му беше унищожено. И не се изцеряваше. Трул се обърна към Ханан Мосаг и видя злото задоволство, блеснало в очите на магьосника.
— Ханан Мосаг — прошепна Трул.
— Не мога. Плътта му не ми е подвластна, Трул Сенгар. Недостъпна е за всички ни. Само мечът… и само с меча. Ти, Трул Сенгар. Или Феар. — Махна вяло с ръка. — О, викнете някой друг, като нямате кураж…
Кураж.
Феар изпъшка. Все едно че го пронизаха в гърдите.
Трул го изгледа… но Феар не беше помръднал, една стъпка не бе направил напред. Отмести очи от него и отново се вгледа в Рулад.
— Братя мои — зарида той. — Убийте ме. Един от вас. Моля ви!
Защитникът — удивителният, страховит майстор на меча — пристъпи до каната с вино, оставена в подножието на трона. Кралят изглеждаше полузаспал, със зачервено и отпуснато лице. Трул си пое дъх. Първият евнух седеше на пода с гръб към стената. Още някакъв старец стоеше до Нифадас, с ръце на очите — странна и жалка поза. Жената, която беше стояла зад трона, отстъпваше назад, сякаш изведнъж бе проумяла нещо. Имаше и още един мъж тук, млад и красив, но като че ли бе изчезнал.
Шестимата дворцови стражи покрай стените бяха извадили оръжията си и ги държаха пред гърдите си в мълчалив знак за почит пред Кралския защитник. Поздрав, който и на Трул му се дощя да повтори. Погледът му се върна на Брис. Толкова скромен на външност, толкова… „Лицето му. Познато… Хул Бедикт. Толкова прилича на Хул Бедикт. Да, неговият брат. Най-младият.“ Видя как ледериецът наля вино в бокала, от който беше пил кралят.
„Сестри, този Защитник — какво направи? Даде ни този… този отговор. Това… решение.“
— Феар! — изпищя Рулад.
Ханан Мосаг се окашля и отвърна:
— Няма го, императоре.
Трул се огледа. „Няма го? Не…“
— Къде? Ханан Мосаг, къде…
— Той… излезе. — Усмивката на магьосника беше кървава. — Просто ей така, Трул Сенгар. Излезе. Вече разбираш, нали?
— Да повика другите, да ги доведе тук…
— Не — отвърна Ханан Мосаг. — Не мисля.
Рулад проплака. После изрева:
— Трул! Заповядвам ти! Твоят император ти заповядва! Промуши ме с копието си! Промуши ме!
Очите на Трул се напълниха със сълзи. „Как ще гледам на него… тепърва? Как? Като на моя император или на моя брат?“ Залитна и едва не рухна на пода, смазан от болката. „Феар. Ти ни остави. Остави ни. Мен, с… това.“
— Братко! Моля те!
Откъм входа се чу тих кикот.
Трул се обърна и видя кралицата и принца — овързани, подпрени на стената като два гнусни трофея. Звукът идеше от кралицата, той видя блясъка в очите й.
„Нещо… още нещо… още нещо има тук…“
Обърна се. Защитникът вдигаше бокала към устните си.
Погледът му пробяга към краля. Към полусклопените му очи. Безжизнени очи. Главата на едура рязко се извърна към Първия евнух. Брадичката му бе отпусната на гърдите. Беше неподвижен.
— Не!
А Защитникът пиеше, отметнал глава. Глътка, втора, трета. Обърна се бавно и го изгледа. Намръщи се.
— По-добре си иди. И извлечи магьосника ви със себе си. Доближиш ли се до императора, ще те убия.
„Много късно… За всичко… много късно“.
— Какво… какво смяташ да правиш?
Защитникът погледна Рулад.
— Ще го… отнесем някъде. Няма да го намерите, едур.
Кралицата отново се изкикоти и налудничавият смях явно го сепна.
— Много е късно — заговори Трул. — За тебе поне. Ако има малко милост у теб, Защитнико, освободете стражите си. И им наредете да отнесат жената. Моите сънародници скоро ще са тук. — Погледът му се спря на Рулад. — Едур ще се оправят със своя император.
Защитникът го погледна още по-озадачено. Примига и тръсна глава.
— Какво… какво искаш да кажеш? Разбирам, че няма да убиеш брат си. А той трябва да умре, нали? За да се изцери. Да се… върне.
— Да. Защитник, съжалявам, закъснях да те предупредя.
Войникът изведнъж се олюля, посегна с окървавената си длан към трона, за да се задържи на крака. Мечът, все още в другата му ръка, потрепери, наклони се и острието докосна пода.
— Какво… какво…
Трул не отвърна.
Но у Ханан Мосаг нямаше и капка състрадание.