— Разбрах жеста ви, Защитник — изсмя се той. — Хладнокръвието, не отстъпващо на това на краля ви. Освен това… — Думите му заглъхнаха в нов пристъп. Той изплю мазна храчка и продължи: — Освен това едва ли беше важно, нали? Дали ще останете жив, или ще умрете. Поне така изглеждаше. В този нагъл съдбовен миг поне.
Защитникът се свлече на пода; гледаше магьосника.
— Мечоносецо — извика Ханан Мосаг. — Чуй тези последни мои думи. Ти загуби. Вашият крал е мъртъв. Беше мъртъв още преди да започнеш да се биеш. Ти се би, за да браниш един мъртвец, Защитнико.
Ледериецът се помъчи да се изправи, помъчи се да вдигне глава към трона и седящата в него фигура. Но усилието се оказа твърде тежко, той се отпусна и главата му се люшна.
Магьосникът се смееше.
— Вяра нямаше той. Само злато. Нямаше вяра в теб, мечоносецо…
Трул закрачи към него.
— Замълчи!
— Дръж си езика, Трул Сенгар — изръмжа Хасан Мосаг. — Не си нищо за мен.
— Сега и за трона ли ще претендираш, магьоснико?
Отвърна му бесният рев на Рулад.
Ханан Мосаг замълча.
Кралският защитник лежеше проснат на подиума, до обутите в чехли крака на краля. Лежеше съвсем неподвижен, изумление и отчаяние бяха изписани на младото му лице. С взрени в нещо, но нищо невиждащи очи. „Но другояче не можеше и да бъде. Нямаше друг начин да бъде убит такъв човек“.
Обърна се рязко към магьосника и прошепна:
— Някой ще направи каквото заповядва той.
— Наистина ли мислиш така?
— Избраните му братя…
— Няма да направят нищо. Не, Трул. Дори Бинадас няма да го стори. Точно както твоята ръка се задържа, така ще е и с тях. Милост е това, не разбираш ли? Разбираш го, знам. Милост.
— Докато ти вдигнеш онази развалина на трона ли, Ханан Мосаг?
Отговорът в очите на магьосника бе ясен. „Той е мой“.
Рулад изхриптя:
— Трул… моля те. Аз съм твой брат. Недей… Не ме оставяй… така. Моля те.
Всичко се беше прекършило в него. Трул се отдръпна от Ханан Мосаг и бавно се смъкна на колене. „Трябва ми Феар. Трябва да го намеря. Да поговоря с него“.
— Моля те, Трул… Аз не исках, не исках…
Трул погледна ръцете си. Беше изтървал копието — дори не знаеше къде е. Имаше шестима ледерийски стражи… вдигна глава… не, нямаше ги. Къде бяха отишли? Старецът, който стоеше до тялото на Първия евнух — той къде беше? Жената?
Къде бяха отишли всички?
Техол Бедикт отвори очи. И забеляза, че едното не работи много добре. Примижа. Нисък таван. Капещ.
Една длан го погали по челото и той завъртя глава. „О, виж, това боли.“
Бъг се наведе над него и кимна. Техол също се опита да кимне и почти успя.
— Къде сме?
— В една крипта. Под реката.
— А… намокрихме ли се?
— Само малко.
— О. — Помисли. — Трябваше да съм мъртъв.
— Трябваше, да. Но се държа. Всеки случай достатъчно, което не може да се каже за бедния Халас.
— Халас ли?
— Опита се да те защити и го убиха. Съжалявам, Техол, много късно пристигнах.
Техол се замисли и над това.
— Онези Тайст Едур…
— Избих ги.
— Тъй ли?
Бъг кимна и извърна очи.
— Боя се, че си изтървах нервите.
— Аха.
Слугата го погледна.
— Не изглеждаш изненадан.
— Не съм. Виждал съм те как мачкаш хлебарки с крак. Безскрупулен си.
— На всичко съм готов за едно ядене.
— Да, а за яденето какво? Никога не сме яли достатъчно, за да сме здрави, каквито сме.
— Така си е.
Техол понечи да стане, но изохка и се отпусна отново.
— Мирише ми на кал.
— Кал, да. Солена при това. Има следи — бяха тук, като дойдохме. Минали са оттук.
— Когато дойдохме. Преди колко време?
— Не много. Няколко мига.
— През които си закърпил всичките ми кокали.
— И ново око, повечето ти органи, това-онова.
— Окото не работи добре.
— Дай му време. Бебетата се разсейват покрай цицата, знаеш.
— Не съм бебе. Но чувството го разбирам напълно.
Помълчаха. После Техол въздъхна.
— Но това променя всичко.
— Тъй ли? Как?
— Ами, ти уж трябваше да си слугата ми. Сега как да продължа тази заблуда, че уж аз командвам?
— Както го правеше досега.
— Ха-ха.
— Мога да те накарам да забравиш.
— Какво да забравя?
— Много смешно.
— Не, питам кое точно.
— Ами… — Бъг се потърка по брадичката. — Днешните събития например.
— Значи ги изби всички ония Тайст Едур?
— Боя се, че да.
— А после ме пренесе под реката.
— Да.
— Но дрехите ти са сухи.
— Така е.
— И името ти всъщност не е Бъг.
— Да, не е.
— Но аз харесвам това име.
— Аз също.
— А истинското ти?
— Маел.
Техол се намръщи, погледна слугата в лицето и поклати глава.