— Не ти отива. Бъг си е по-добре.
— Съгласен.
— Значи, след като си могъл да избиеш всички онези воини. Да ме изцериш. Да вървиш под река. Отговори ми на това тогава. Защо не ги изби всичките? Да спреш нашествието още в началото?
— Имах си причини.
— Да видиш Ледер завладян? Не ни ли харесваш?
— Ледер ли? Не много. Вие взимате естествените си пороци и ги наричате добродетели. Пороци, от които най-жалкият е алчността. Както и отказът от солидарност, предаването на общността. В края на краищата кой изобщо е решил, че надпреварата винаги и без изключение е нещо здравословно? Защо точно този път на самооценка? Газите с пета ръката на този под вас. Ценност ли е това? Нека да ти кажа, нищо ценно няма тук. Нищо трайно. Всеки паметник, просъществувал извън мига, все едно на името на кой крал, император или воин е вдигнат, всъщност е завещание за общото, за сътрудничеството, за множественото, а не за единичното.
— Аа — прекъсна го Техол и вдигна пръст да покаже, че възразява. — Без крал, пълководец или който е там — без водач не може да се построи никакъв паметник.
— Само защото вие, смъртните, знаете само две възможности. Да се подчиняваш или да командваш. Нищо друго.
— Чакай малко. Виждал съм разни сдружения и кооперации в действие, Бъг. Кошмарни са.
— Да, защото дават почва за всички тези добродетели като алчност, завист, измяна и прочие. С други думи, всеки в групата се стреми да наложи структура на подчинени и водачи. Махни формалната йерархия и ще получиш надпревара между личности.
— Тогава какво е решението?
— Много ли ще се разочароваш, ако чуеш, че не влизате в него?
— Кой? Аз?
— Вашият вид. Не се отчайвай. Никой досега не е влизал. Но все пак не се знае какво ще донесе бъдещето.
— О, на теб ти е лесно да го кажеш!
— Всъщност не е. Виждал съм го многократно всичко това, безброй поколения наред. Да го кажем простичко: пълна бъркотия. Заплетена, непоправима бъркотия.
— Ама и ти си един бог. Бог си, нали?
Слугата сви рамене.
— Не прави прибързани предположения. За нищо. Никога. Остани си разсъдлив, приятелю, и подозрителен. Подозрителен, но не и уплашен от сложното.
— Като сме почнали да си раздаваме съвети, и аз имам един за тебе.
— И какъв?
— Живей според възможностите си.
Бъг отвори уста да отвърне, но пак я затвори и го изгледа с присвити очи. Техол се усмихна невинно.
Но само за миг, защото още спомени от този ден оживяха в главата му и той въздъхна.
— Халас. Глупакът му с глупак.
— Ти имаш приятели, Техол Бедикт.
— И горкият пазач. Хвърли се сам пред онова копие. Приятели… да, какво стана с всички тях? Знаеш ли? Шурк добре ли е? А Кетъл?
Бъг изсумтя, явно разсеян от нещо, после каза:
— Мисля, че са добре.
— Искаш ли да идеш да провериш?
Бъг наведе глава.
— Не. И аз мога да бъда егоист понякога, нали разбираш.
— Не знаех. Но признавам, наистина имам един въпрос. Само че не знам как да го задам.
Бъг го изгледа и изсумтя.
— Представа нямаш, Техол, колко отегчително може да е… да съществуваш вечно.
— Добре, но… слуга?
Бъг се поколеба, после бавно поклати глава и вдигна очи.
— Връзката ми с теб, Техол, беше една безкрайна радост. Ти възкреси у мен удоволствието от съществуването, а не можеш да си представиш колко рядко е то.
— Но… слуга?
Бъг въздъхна.
— Мисля, че е време да те накарам да забравиш този ден, приятелю.
— Да забравя ли? Какво да забравя? Имаше ли нещо за ядене?
Искал беше да го повярва. В цялото му великолепие. Светът можеше да стане прост, нямаше нужда от сложности, толкова беше искал светът да стане прост. Крачеше през бавно стихващия град. Виждаше следи от битки. Мъртви ледерийски войници най-вече. Трябваше да се предадат. Като всеки, притежаващ поне капка благоразумие — но този ден явно не бе посветен на благоразумие и простота. В този ден властваше лудостта, носеше се на невидими течения през града.
През тези окаяни ледерии. През Тайст Едур.
Феар Сенгар крачеше, без да мисли накъде го водят стъпките му. През целия си живот бе имал една-единствена, лесно определима роля. Да създава воини сред своя народ. И щом станеше нужно, да ги поведе в битка. Нямаше големи трагедии, които да затъмнят младостта му, и не беше притеснен, когато прекрачи в зрелостта.
Не беше имал и време да се чувства сам. Сам в плашещия смисъл. Самотата се пораждаше от решението и лесно можеше да бъде надвита, щом изпълниш предназначението си. Имаше го Трул. И Бинадас, а после — и Рулад. Но първи и най-важният — Трул. Воин, чието умение бе ненадминато, стигнеше ли се до боравене с копието, но лишен от жажда за кръв — а Феар знаеше добре, че жаждата за кръв е проклятието на Едур. Жаждата, която помиташе всякаква дисциплина, която можеше да сведе добре обучения воин до дивак, щом запееха дивата си песен оръжията, онова странно, кипящо мълчание, което Тайст Едур извличаха от хладната мисъл. Знаеше, че сред други народи това пропадане се проглася с крясъци и рев. Странна разлика, която по някаква неведома причина дълбоко тревожеше Феар Сенгар.