Стига онзи, чийто беше този пръст, да е важна особа.
„Е, това ще го разбера много скоро.“
Здрачът загръщаше тронната зала. Някой трябваше да запали светилниците. И то скоро.
Не беше напускала стаята. Нямаше причина да го прави. Беше седяла неподвижно, с празна душа, изтръпнала за шума на битките, за вълчия вой, за далечните писъци из града. И от време на време си казваше, че чака. Та нали краят на една нощ раждаше друга.
Животът, любовта, самото естество на съществуванието беше белязано с такива неща. Прекъсването на пътища, умореното тромаво тътрене все напред. Кръвта се съсирваше. Превръщаше се в прах. Труповете на крале биваха полагани в гробници, за да бъдат забравени. Гробове се изкопаваха за паднали войници, огромни ями, като зейнали в земята уста, зейнали от глад, и телата падаха в тях, като вдишваха за сетен път по облаче сива прах. Оцелели скърбяха до време, гледаха празните стаи и легла, пръснатите вещи, които вече не бяха ничие притежание, и се чудеха какво предстои, какво наново ще бъде изписано на измитата и почистена плоча. Чудеха се как да продължат да живеят.
Кралства и империи, войни и каузи — до гуша й беше дошло от тях.
Искаше да се махне. Далече, толкова далече, че нищо от предишния й живот вече да няма никакво значение. Никакви спомени, които да тласкат стъпките й в тази или онази посока.
Корло я беше предупредил. Да не изпада в цикъла на плача. Затова седеше с пресъхнали очи и бе оставила града да плаче сам за себе си. Приключила беше с тези неща.
На вратата се почука.
Серен Педак вдигна очи към коридора и сърцето й подскочи.
Тежък звук, който се повтори. Настойчиво.
Аквиторът стана от стола си, олюля се от игличките в изтръпналите си крака — дълго не беше помръдвала, — после тръгна колебливо напред.
Здрачът беше дошъл. Не беше забелязала. „Някой е решил. Някой е сложил край на този ден. Защо?“
Нелепи мисли, нахлули в ума й сякаш някъде отвън, с тон на смътна ирония, провлечени като тайна шега.
Вече беше до вратата. Потръпна, щом чукането се повтори точно срещу лицето й.
Отвори.
Пред нея стояха Трул и Феар Сенгар.
Трул не можеше да го разбере, но като че ли нещо бе насочвало стъпките му — по тази уличка, по онази улица, през целия огромен град — с безпогрешна точност, докато накрая не видя брат си в сумрака. Крачеше уверено по някакъв тесен мост над главния канал. Обърна се изненадан от дрезгавия вик на Трул. И го изчака.
— Рулад възкръсна.
Феар извърна глава и примижа. Сенките се трупаха в привидно неподвижната вода на канала.
— От твоята ръка ли, Трул?
— Не… В това се провалих. Нещо друго. Демон някакъв. Дойде за Защитника — не знам защо, но отнесе тялото му. И уби Рулад — било милост, така каза. — Трул смръщи чело. — Дарът на невежия. Феар…
— Не. Няма да се върна.
Трул го зяпна.
— Чуй ме, моля те. Вярвам, че ако двамата действаме заедно, можем да го изтръгнем. От лудостта. В името на Сестрите, трябва да се опитаме, Феар. Заради народа ни…
— Не.
— Ти… сам ли ме оставяш в това?
Болка се изписа на лицето на Феар, но той отказа да срещне погледа на брат си.
— Трябва да замина. Виждаш ли, разбрах нещо. Това не е работа на Рулад. Нито на Ханан Мосаг. Става дума за Бащата Сянка, Трул.
— Скабандари Кървавото око е мъртъв…
— Не и духът му. Той си остава… някъде. Смятам да го намеря.
— Защо?
— Наложена ни е тирания. Над всички ни. От онзи, който е зад меча. Никой друг не може да ни спаси, Трул. Смятам да намеря Скабандари Кървавото око. Ако е окован, смятам да го освободя. Духа му. Ще се върнем заедно — или изобщо няма да се върна.
Трул познаваше брат си достатъчно добре, за да не спори. Феар си беше намерил нова цел и с нея смяташе да избяга… от всичко и от всекиго.
— Как ще излезеш от града? Ще ни търсят… сигурно вече ни търсят.
— Веднъж Хул ми каза, че Серен Педак имала дом тук. — Феар поклати глава. — Не знам, самият аз не го разбирам, но съм убеден, че тя би могла да ни помогне.
— Защо?
Феар поклати глава.
— Откъде знаеш къде живее тя?
— Не знам. Но е… натам.
И закрачи. Трул го настигна и го хвана за ръката.
— Чуй… не искам да те спра. Но ме чуй, моля те.
— Добре. Но нека да вървим.
— Хубаво. Не се ли чудиш на всичко това, Феар? Как те намерих аз? Трябваше да е невъзможно, но ето, че сме двамата. А сега ти и тази къща — къщата на Аквитора. Феар, нещо ни води. Някой си играе с нас…
Брат му се усмихна кисело.