— И какво от това?
Трул нямаше отговор. Тръгна мълчаливо до Феар. Спря до някакви трупове на улицата и взе един меч — и ножницата. Окачи я на колана си, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на Феар. И не заради някакво двойствено чувство, а защото самият той не знаеше защо е вдигнал оръжието. Продължиха напред.
И стигнаха до една скромна къща.
Гърдите на Трул се стегнаха, като я видя на прага. Не можеше да го разбере — не, всъщност можеше, но беше невъзможно. Нелепо. Беше виждал Серен Педак само няколко пъти. Не повече от десетина думи бе разменил с нея, ако и толкова. Но като се взря в лицето й, като видя изненадата, изписана там, в тези ужасно дълбоки очи, усети, че пропада…
— Какво? — попита тя и погледът й пробяга между него и Феар. — Какво сте…
— Имаме нужда от помощта ви — каза Феар.
— Не мога… Не виждам как…
„Сестрите да ме вземат дано, готов съм да отдам сърцето си на тази жена. На тази ледерийка…“
— Аз бягам — каза Феар. — Брат ми, императорът… Трябва ми водач, който да ме изведе невидим през града. Тази нощ.
— Как ме намерихте?
— Не знам. Дори не знам защо… откъде е тази вяра в мен, че само вие можете да ми помогнете.
И тогава тя погледна Трул и очите й се задържаха на него сякаш много дълго, и бавно се разшириха.
— А ти, Трул Сенгар? Идваш ли с нас?
„С нас. Тя ще го направи. Защо? Каква потребност в нея дава този отговор?“ Усети как гърдите му се свиха, докато изричаше съдбовните думи:
— Не мога, Аквитор. Днес провалих Рулад. Длъжен съм да опитам… отново. Трябва да се опитам да го спася.
Примирение и покруса изпълниха очите й.
Сякаш бе наранил нещо, вече оставило хиляда белега.
Искаше му се да извика. Но само промълви:
— Съжалявам. Но ще чакам да се върнете — двамата…
— Да се върнем? — попита тя и погледна Феар. — Защо?
— За да сложим край на това.
— На кое?
— На тиранията, която се роди тази нощ, Серен Педак.
— Искате да убиете Рулад? Брат си?
— Да го убия? Това няма да свърши работа, както знаете. Но ще намеря друг начин. Ще го намеря.
„О, кой е стиснал така душата ми тази нощ?“ Усети се, че откачва меча, чу собствените си думи:
— Не знам дали имате оръжие, Аквитор… — Сам не повярва в тяхната нелепост, в това колко плитко прозвуча обяснението. — Затова ще ви дам моето. — И вече й поднасяше прибрания в ножницата меч.
На прага на нейния дом.
Феар се извърна, изгледа го, но Трул не можеше да откъсне очите си от нея — и видя разбирането, пробягало по лицето й.
Вярно, ледерийка беше, но явно бе разбрала. Погледът й стана смутен, след това — проницателен.
— Ще го приема. Оръжие… да го използвам.
„Не.“
— Да… Аквитор. Оръжие…
Тя го прие, но жестът вече беше лишен от смисъл.
Трул отстъпи назад.
— Трябва да тръгвам. Ще кажа на Рулад, че съм те видял, Феар. На пристаните.
— Не можеш да го спасиш, братко — каза Феар.
— Мога да опитам обаче. Лек път, Феар.
И вече се отдалечаваше. Така беше най-добре, реши той през бликналите внезапно сълзи. Навярно никога нямаше да се върнат. А тя нямаше да приеме меча. Затова го попита, преди да посегне за него. Оръжие. Само това.
Беше изглупял. Миг на дълбока слабост, безсмислена, съвсем безсмислена любов. Не, много по-добре беше така, както стана. Тя бе разбрала, затова поиска да се увери. Никакъв друг смисъл. Никакво признание в любов. Само един жест в тази нощ.
„Оръжие. Само това.“
Останаха на прага. Трул си беше тръгнал, стъпките му заглъхнаха в далечината. Феар огледа Серен Педак — бе свела очи към меча в ръцете си. Тя вдигна глава, видя прикования му поглед и се усмихна тъжно.
— Вашият брат ме… стъписа. За миг си помислих, че… Все едно.
„Защо тогава има толкова болка в очите ти, Серен Педак?“ Феар се поколеба, понечи да заговори… и тогава зад него се чу детски глас:
— Ти ли си Серен Педак?
Той се извъртя рязко, мечът му изсъска от ножницата. Аквиторът пристъпи покрай него и вдигна ръка да го спре.
— Познавам ли те? — попита тя момиченцето, застанало при портата.
— Аз съм Кетъл. Лоста каза, че можеш да ни помогнеш. Трябва да напуснем града. Без никой да ни види.
— Кои вие?
Момичето пристъпи напред. Зад него се появи висока, загърната в халат закачулена фигура. След нея — дух на сенките, влачеше нечие тяло.
Серен ахна стъписана.
— Блудния да ме пази, става все по-трудно!
— Аквитор — каза Феар, — щях да ви укоря за щедростта тази нощ, ако не включваше и мен. Можете ли все пак да се справите?
Тя гледаше високата закачулена фигура. После каза:
— Вероятно. Има едни тунели…
Феар отново погледна момиченцето и спътниците му. Погледът му се спря върху призрака.
— А ти? Защо не служиш на императора си тази нощ?
— Аз съм необвързан, Феар Сенгар. Бягаш ли? Това е… неочаквано.
Не му хареса насмешката в гласа.
— А кой е този, дето го носиш?
— Робът Удинаас.
Феар се обърна към Серен.
— Тях ще ги гонят докрай, Аквитор. Заради този роб.
— Помня го.
— Измяната му към императора струваше скъпо. Нещо повече, мисля, че той уби Майен…
— Мисли каквото си щеш — прекъсна го призракът. — Но грешиш. Забравяш, Феар Сенгар, че този човек е роб. Вещ за употреба — и беше употребен. От мен, от Вайвала, който още кръжи над главите ни в тъмното. За това, което сполетя Рулад, за Майен — никоя от тези трагедии не е свързана с Удинаас.
„Щом казваш.“
— Това можем да го обсъдим по-късно — намеси се Серен. — Кетъл, кой е този мъж?
Детето отвори уста, но закачуленият я изпревари:
— Селекис съм, от кулата Азат.
— От кулата Азат? Забавно. Хм, висок си като Едур, Селекис. Може ли да видим лицето ти?
— По-добре недейте, Серен Педак. Поне засега. — Скритият му поглед като че ли се беше спрял на Феар, когато продължи: — Може би по-късно, след като напуснем този град и имаме време да обсъдим възможните си посоки. Може пък да се окаже, че доста време ще попътуваме заедно.
— Не мисля — каза Феар. — Аз отивам да намеря Бащата Сянка.
— Нима? И Скабандари Кървавото око още е жив?
Изненадан, Феар замълча. „Трябва да е някой Тайст Едур. От другите племена навярно. И той бяга. Не е по-различен от мен значи.“
— Хайде влизайте всички — подкани ги Серен. — Да потършуваме за провизии, макар да съм сигурна, че Гилдията на ловците на плъхове ще може да ни осигури всичко… срещу заплащане.
— Прочутите ледерийски нрави, разбира се — засмя се призракът.