— Какво те кара да мислиш така? — попита Шанд и той видя неверието, изписано на лицето й.
— Защото те не играят играта.
— А ако грешиш?
— Възможно е. Все едно, ще се лее кръв.
— Тогава да го направим по-лесно за Тайст Едур.
— Шанд, говориш за измяна.
Устните й се свиха тънка резка.
Рисарх се изсмя горчиво.
— Идиот. Това го правим през цялото време.
„Блудния да ме вземе, права е!“
— Не съм убеден, че управлението на една орда варварски вождове ще е по-добро.
— Не говорим какво е по-добро — каза Шанд. — Говорим за отмъщение. Помисли за Хул, какво му причиниха. Направи го отново, Техол.
„Не вярвам, че Хул ще го види по този начин. Не съвсем. Не за дълго.“
— Нали разбирате, че много дълго време култивирах апатия. Всъщност тя като че ли ражда безкраен плод.
— Да. Полата ти не скрива много.
— Инстинктите ми може да са малко затъпели.
— Лъжец. Само си траят и чакат, и ти го знаеш. Откъде започваме, Техол Бедикт?
Той въздъхна.
— Добре. Първо и преди всичко, даваме този приземен етаж под наем. Бири има нужда от склад.
— А ти?
— Случайно жилището ми си ми харесва и нямам намерение да го напускам. Доколкото засяга другите, още не играя в играта. Вие трите сте инвеститори. Тъй че скатайте някъде проклетите си оръжия — сега влизаме в много по-опасна война. Извън къщата ми се е приютило едно семейство нереки. Майка и две деца. Наемете ги за готвачка и бегачи. После отивате в Търговската гилдия и се вписвате. Занимавате се с недвижимо имущество, строителство и транспорт. Никакъв друг бизнес. Още не. Значи, около петото крило на Вечния дом се продават седем имота. Цената пада.
— Защото потъват.
— Точно. А това ще го оправим. И като го оправим, очаквайте визита от Кралския инспектор и пъстра сбирщина обнадеждени кралски архитекти. Дами, подгответе се да ставате богати.
„Търсене на здрав терен? Вашият отговор е Конструкции Бъг.“
„Докато потопът не помете целия свят де.“
— Може ли да ти купим някакви дрехи?
Техол примига.
— Защо?
Долината се виеше, стръмните склонове бяха обрасли с безкраен лес, тъмно и неподвижно зелено. Блясъкът на забързаната вода се точеше на тънка лента към сенките в най-ниската точка. Кръвта на планините — така наричаха Едур тази река. — Тис’форундал. Водите й течаха червени с потта на желязото.
Пътят, по който щяха да тръгнат, я пресичаше многократно.
Самотният Тайст Едур далече долу, изглежда, беше излязъл от този пурпурен поток. Закрачи към пътя, после започна да се изкачва.
„Все едно, че знае, че сме тук“ — помисли Серен.
Бурук Бледия не бързаше много — беше заповядал почивка още рано следобед. До утре фургоните нямаше да тръгнат по каменистия път към долината. Предпазливост или пиянско безразличие, резултатът беше същият.
Хул стоеше до нея и също гледаше изкачващия се по склона Тайст Едур.
— Серен.
— Да?
— Нощес плака.
— Мислех, че си заспал.
Той помълча, после каза:
— Плачът ти винаги ме буди.
„Но не смееш, нали?“
— Де твоят да можеше да ме събуди.
— Сигурен съм, че щеше, Серен, стига да плачех.
„И това облекчава вината ми?“ Тя кимна към далечния Тайст Едур.
— Познаваш ли го?
— Да.
— Ще ни създаде ли неприятности?
— Едва ли. Мисля, че ще ни придружи до земите на хирот.
— Благородник?
Хул кимна.
— Бинадас Сенгар.
Тя се поколеба, преди да попита:
— Рязал ли си плът за него?
— Да. Както и той за мен.
Серен Педак придърпа по-плътно кожите около раменете си. Нещо от гнилото на долината бе проникнало в злите пориви на вятъра.
— Хул, боиш ли се от Великата среща?
— Трябва само да погледна назад, за да разбера какво лежи напред.
— Сигурен ли си?
— Ще си купим мир, но за Тайст Едур той ще е гибелен мир.
— Но все пак мир, Хул.
— Аквитор, по-добре да го знаеш. За да ме разбереш ясно. Смятам да осуетя тази среща. Смятам да тласна Тайст Едур към война с Ледерас.
Тя го зяпна стъписано.
Хул Бедикт й обърна гръб.
— С това знание можеш да постъпиш както пожелаеш.
3.
Цареше мъртва тишина, съвсем на място в непрогледната мъгла. Черните весла се вдигнаха от гъстата като кръв вода и тя се стече на вадички, след това — на мъниста по лъскавото дърво, докато най-сетне не засъхна с патината на сол в хладния затаен въздух. И нищо вече не оставаше, освен да се чака.