Тази сутрин Дъщеря Менандори бе донесла мрачна поличба. Тялото на воин от племето бенеда. Подут труп, опърлен от магия, с обелена и почерняла от несекващия глад на морските води кожа. Шепотът на рояка мухи премина в гневно жужене, щом се разлетяха с идването на онези Едур, чиито роби го бяха намерили първи.
Ледерийска магия.
Воинът не носеше ножница, нито броня. Беше излязъл на риболов.
Скоро след откритието от речното устие се отправиха четири дълги лодки К’ортан. В най-предната се качи Ханан Мосаг с кадъра си К’риснан със седемдесет и пет кръвни воини. В другите ги последваха по сто воини.
Известно време навътре ги носеше отливът. Скоро се разбра, че в открито море не ги чака вятър, тъй че оставиха прибрани триъгълните платна и по трийсет и пет мъже от всяка страна започнаха да гребат.
Докато кралят-магьосник не им даде сигнал да спрат.
Мъглата бе обгърнала плътно четирите нападателни съда. Нищо не можеше да се види на повече от двайсет удара на греблата във всички посоки.
Трул Сенгар седеше на пейката зад Феар. Беше пуснал веслото и стискаше новото копие с железен обков, което му беше дал баща му.
Знаеше, че ледерийските кораби са наблизо, на дрейф, също като дългите лодки на Едур. Но те разчитаха само на платната и не можеха да предприемат нищо, докато не се надигне вятър.
А Ханан Мосаг се бе погрижил да няма вятър.
Сенки-призраци пробягваха по палубата, блуждаеха неспокойно, ръцете им с дълги нокти бяха увиснали, сякаш се тътреха на четири крака. Кръстосваха насам-натам, изгаряни от нетърпение да напуснат тясното пространство на бойния съд. Трул никога не бе виждал толкова много — а знаеше, че ги има и на другите три дълги съда. Но не те щяха да са убийците на ледериите. Този път кралят-магьосник бе призовал нещо друго.
И той го усещаше. Изчакваше някъде под тях. Огромно търпение, затаило се в дълбините.
Ханан Мосаг бавно вдигна десница и щом погледна отвъд краля-маг, Трул видя туловището на един ледерийски ловен кораб бавно да изниква от мъглата. С прибрани платна, с фенери в края на издадените навън прътове — мятаха смътна жълтеникава светлина.
След него — втори кораб, вързан за първия с дебело въже.
Перки на акули пореха водата около корабите.
А после изведнъж перките изчезнаха.
За миг, замъглен и неясен.
След това — писъци.
Трул пусна копието и запуши ушите си с ръце — и не само той реагира така, защото виковете се усилиха, извлечени от безпомощни гърла, и преминаха в неистови писъци. За миг сред мъглата блесна магия и бързо угасна.
Ледерийските кораби вече бяха отвсякъде. Но не можеше да се види какво става на тях — мъглата бе почерняла, къдреше се като дим и от непроницаемия й мрак се изтръгваха само писъците — като късове от ужас, като гърчещи се души.
Звуците кънтяха в черепа на Трул, безразлични към усилията му да ги спре. Стотици гласове. Стотици по стотици.
След това — тишина. Мъртва и абсолютна тишина.
Ханан Мосаг махна с ръка.
Мъглата изчезна.
Спокойните допреди миг морски води оживяха под напора на силен вятър. Слънцето заизсипва гневната си жар от свирепо синьото небе.
Изчезнало бе и черното излъчване, което бе погълнало ледерийския флот.
Корабите се поклащаха, угасналите фенери се люлееха диво на прътовете.
— Греби.
Гласът на Ханан Мосаг отекна сякаш точно до Трул. Той се сепна и като всички останали хвана веслото.
Дългата лодка се понесе напред.
След няколко мига спряха до един от корабите.
Сенките-призраци се закатериха по боядисания му в червено хълбок.
А Трул видя, че ватерлинията по корпуса се е променила. Разбра, че трюмът вече е празен.
— Феар — изсъска той. — Какво става? Какво стана?
Брат му се извърна и Трул се стъписа, като видя пребледнялото му лице.
— Не е за нас, Трул — промълви той и отново се обърна напред.
„Не е за нас. Какво иска да каже? Какво не е за нас?“
Вълните подмятаха мъртви акули. Труповете им бяха разпрани, все едно че се бяха взривили отвътре. Водата беше осеяна с лепкави вътрешности.
— Сега се връщаме — каза Ханан Мосаг. — Вдигнете платната, мои воини. Видяхме. Сега трябва да се махнем оттук.
„Видяхме… какво, в името на Бащата Сянка?“
По бордовете на ледерийските кораби заплющяха и се издуха платна.
„Призраците ще ги откарат. В името на Мрака, това не е само показване на сила. Това е… това е предизвикателство.“ Предизвикателство с такава дълбока арогантност, че далече надвишаваше това на ледерийските ловци и техния глупав, самоубийствен лов на бивнести тюлени. И щом осъзна това, нова мисъл го споходи, докато гледаше как воините вдигат платната. „Кой сред ледериите съзнателно би изпратил екипажите на деветнайсет кораба на сигурна смърт? И защо тези екипажи изобщо ще се съгласят на това?“