Както и Майен, осъзна той.
Феар безизразно огледа тълпата посрещачи. После закрачи към Томад.
— Майен е в леса, с другите девици — каза Томад. — Събират морок. Пазят ги Терадас, Мидик и Рулад.
— Сине. — Урут пристъпи към тях, очите й търсеха погледа на Феар. „Какво направи той?“
Феар поклати глава.
— Умряха без чест — каза Трул. — Не можахме да видим ръката, която нанесе тази смърт, но беше… чудовищно.
— А уловът? — попита Томад.
— Беше отнет, тате. От същата ръка.
Гняв блесна в очите на Урут.
— Това не беше пълно разбулване. Това беше демонско призоваване.
— Не разбирам, майко. Имаше сенки…
— И мрак — прекъсна го Феар. — От дълбините… мрак.
Тя скръсти ръце и извърна глава. Трул никога не я беше виждал толкова отчаяна.
А и собственото му безпокойство се усилваше. Цели три пети от Тайст Едур владееха магията. Множеството фрагменти от разкъсания лабиринт на Куралд Емурлан. Силата на Сянка излъчваше хиляди миризми. От синовете на Урут само Бинадас вървеше по пътеките на чародейството. И все пак думите на Феар пробудиха разбиране у Трул. В края на краищата всеки Тайст Едур разбираше своите. Владетел на магия или не.
— Майко, магията на Ханан Мосаг не беше Куралд Емурлан. — Нямаше нужда да поглежда лицата им, за да разбере, че е последният, осъзнал тази истина. Направи гримаса. — Простете ми за глупавите думи…
— Глупави само с това, че ги изрече на глас — каза Урут. — Феар, вземи Трул и Рулад. Идете при Каменната купа…
— Спри. Веднага. — Гласът на Томад беше твърд, лицето му — свъсено. — Феар. Трул. Приберете се у дома и ме чакайте там. Урут, ти се погрижи за вдовиците. Един паднал воин среща първия си мрак сред ближните. Трябва да се направят изкупителни жертви.
За миг Трул си помисли, че тя ще възрази. Но Урут сви устни в тънка резка, кимна и се отдалечи.
Феар махна на Трул и двамата тръгнаха. Баща им остана до канала.
— Нелепи времена — въздъхна Трул.
— Когато заставаш между Рулад и Майен, нужно ли е?
Трул стисна уста. Твърде объркан беше, за да отклони въпроса с обезоръжаващ отговор.
Феар прие мълчанието му за отговор.
— И когато заставаш между двамата, кого гледаш?
— А… Съжалявам, Феар. Въпросът ти беше неочакван. Питаш дали е нужно. Отговорът ми е: не знам.
— А, разбирам.
— Неговото перчене… ме дразни.
Феар не отвърна.
Стигнаха до входа. Трул погледна брат си.
— Феар, каква е тази Каменна купа? Не съм чувал за…
— Все едно — отвърна той и влезе.
Трул остана на прага. Прокара ръка през косата си, обърна се и погледна назад през двора. Посрещачите си бяха отишли със своите близки воини. Ханан Мосаг и неговият кадър К’риснан също не се виждаха. Останала бе една самотна фигура. Томад.
„Толкова ли сме различни от всички останали?“
„Да. Защото кралят-магьосник е поискал синовете на Томад. За да тръгнат по дирите на едно видение.“
„Превърнал ни е в свои слуги. Но… той ли е господарят?“
В съня си Удинаас се озова коленичил сред пепелища. Беше посечен и му течеше кръв. По ръцете. По краката. Пепелта сякаш се впиваше в раните с ненаситен глад. Стегнатото гърло го принуди да зяпне, за да вдиша. Вкопчи се във въздуха, докато се надигаше, изправи се и се олюля — а небето кипеше и бушуваше.
Огън. Буря от огън.
Той изкрещя.
И отново се озова на колене.
Само мълчание, ако не се броеше хрипливият дъх. Удинаас вдигна глава. Бурята беше отминала.
По равнината — човешки фигури. Вървяха, а прахта плющеше зад тях като подмятани от вятър плащаници. Пронизваха ги оръжия. Крайници увисваха от разпрани сухожилия и мускули. Незрящи очи и лица, изкривени от осъзнатия ужас — лица, които виждаха собствената си смърт — слепи за него самия, докато го подминаваха.
И вътре в него се надигна необятно чувство за загуба. Скръб, а след нея — горчивият шепот за измяна.
„Някой ще плати за това. Някой ще плати.“
„Някой.“
„Някой.“
Думите не бяха негови, мислите принадлежаха на друг, ала гласът в центъра на черепа му — гласът бе неговият.
Приближи се мъртъв воин. Висок, чернокож. Меч бе отпрал повечето от лицето му. Костта блестеше нашарена с червени пукнатини от свиреп удар.
Мълниеносно движение.
Облечена в метал ръка изтрещя в слепоочието на Удинаас. Плисна кръв. Той падна сред облак сива пепел, мигаше да махне парещия огън от очите си.
Метални пръсти се стегнаха около левия му глезен. Дръпнаха яростно крака му нагоре.
И воинът го повлече.
— Къде отиваме?
— Господарката е сурова.
— Господарката?