— Е сурова.
— Тя ли чака в края на пътя ни?
— Не тя е който чака.
Той се извъртя и се взря назад в браздата, която бе оставил в пепелищата. Диря, стигаща до хоризонта. И черна кръв бликаше от разядения ров. „От колко време ме влачи така? Кого ранявам?“
Тътен на копита.
— Тя иде.
Удинаас се превъртя на гръб, помъчи се да вдигне глава.
Пронизващ писък.
После някакъв меч изсвистя през воина, който влачеше Удинаас. Посече го на две. Ръката пусна глезена на Удинаас и той се претърколи встрани от тътнещите подковани с желязо копита.
Тя грееше, ослепително бяла. Меч проблясваше като мълния в едната й ръка. От двуострата брадва в другата капеше нещо разтопено. Конят…
Само кости, свързани от огън.
Огромният звяр-скелет отметна глава и се обърна… Лицето й бе скрито зад маска от плоско, безлико злато. Накит от извити в дъга позлатени люспи, наежени около главата й. Вдигнати оръжия.
И Удинаас се взря в очите й.
Потръпна и извърна глава, надигна се и побягна.
Копитата затътнаха след него.
„Дъщерята Зора. Менандори…“
Пред него се бяха проснали воините, които бяха крачили редом с онзи, който го беше влачил. Пламъци ближеха раните им и от разкъсаната плът се виеха струи черен дим. Никой не помръдваше. „Продължават да умират, нали? Отново и отново. Умират вечно…“
Бягаше.
После го удариха. Стена от ръбата кост се стовари върху дясното му рамо и го завъртя във въздуха. Той рухна на земята, превъртя се, ръцете и краката му потрепнаха веднъж и замряха отпуснати.
Очите му се взряха в прашната вихрушка, във въртящото се зад нея небе.
Сред прахта се появи огромна фигура, петата на тежък ботуш се отпусна на гърдите му.
Тя проговори и гласът й бе като съсък на хиляди змии.
— Кръвта на Локуи Вайвал… в кръвта на един роб. Кое сърце яздиш, смъртни?
Не можеше да диша. Натискът на ботуша се усилваше, кършеше гръдта му. Той се вкопчи в него.
— Нека отвърне душата ти. Преди да умреш.
„Яздя… онова, което съм яздил винаги.“
— Отговор на страхливец.
„Да.“
— Един миг остава. Да премислиш.
Обгърна го непрогледен мрак. Усети вкуса на кръв в пясъка, изпълнил устата му. „Вайвал! Яздя Вайвал!“
Ботушът се хлъзна настрани.
Метална ръка посегна към въжето, с което се беше вързал вместо колан. Пръстите се свиха и го надигнаха от земята, главата му се люшна. Светът пред него се преобърна. Вдигаха го, докато бедрата му не се притиснаха във вътрешността на бедрата й.
Усети как дръпнаха ризата над корема му. Една ръка разкъса препаската около слабините му и я хвърли настрана. Студени, железни пръсти се вкопчиха около тях.
Той простена.
И го тласнаха навътре.
Огън в кръвта му. Смъртна болка в бедрата и в кръста, докато тя, с една ръка, го тикаше навътре и навътре, още веднъж и още веднъж.
Докато не се сгърчи в спазъм.
Ръката го пусна и го хвърли на земята, разтреперан.
Не я чу кога си отиде.
Нищо не чуваше. Нищо освен двете сърца, туптящи вътре в него. Ритъмът им се сливаше, все по-близо и по-близо.
След малко някой приседна до него.
— Длъжнико.
„Някой ще плати.“ Почти се засмя.
Ръка на рамото му.
— Удинаас. Кое е това място?
— Не знам. — Извърна глава и се взря в уплашените очи на Пернатата вещица. — Какво ти казват плочките?
— Нямам ги.
— Мисли за тях. Хвърли ги, в ума си.
— Какво знаеш за тези неща, Удинаас?
Той бавно се надигна. Болката си беше отишла. Никакви отоци, нямаше дори една драскотина под пласта пепел. Придърпа ризата си надолу, за да прикрие слабините си.
— Нищо.
— Не ти е нужно прорицание, за да разбереш какво се случи току-що.
Той се усмихна горчиво.
— Знам. Зора. Дъщерята, от която Едур най-много се боят. Менандори. Тя беше тук.
— Боговете на Тайст Едур не навестяват ледерии…
— Аз бях. — Той извърна глава. — Тя, ъъъ, ме използва.
Пернатата вещица стана.
— Кръвта на Вайвал те е обсебила. Отровен си с видения, Длъжнико. Лудост. Сънища, че си нещо повече от човека, когото виждат всички други.
— Виж телата около нас, Перната вещице. Тя ги покоси.
— Те отдавна са мъртви.
— Да, но вървяха. Виж тази диря — един от тях ме влачеше и това е моя диря. А ей там, онези, ги оставиха копитата на коня й.
Но тя не гледаше, накъдето й сочи, очите й бяха приковани в него.
— Това е свят, сътворен от самия теб — рече тя. — Умът ти е обсебен от лъжливи видения.
— Хвърли плочките.
— Не. Това място е мъртво.
— Кръвта на Вайвал е жива, Перната вещице. Кръвта на Вайвал е това, което ни обвързва към Тайст Едур.
— Невъзможно. Вайвал са изчадия на Елейнт. Те са нечистокръвни дракони и дори драконите не могат да ги контролират. От Крепостта са, но са диви.