„Рулад. Всичко, за което си струва да се бориш, се печели без борба. Всяка борба е борба срещу съмнението. Честта не е нещо, което трябва да се преследва, защото тя, като всяка друга жизнена сила, всъщност е тласната, сама връхлита към теб. Мигът на сблъсъка е мястото, където се разкрива истината за теб.“
Опит. Който тя ще отблъсне с гняв в очите.
Или сега ръцете им бяха сплетени и в тъмното имаше топлина и пот. И измяна.
А той не можеше да мръдне, не можеше да изостави бдението си над този безименен воин бенеда.
Брат му Феар бе изковал меч, както повеляваше обичаят. Беше застанал пред Майен, с меча, положен върху обърнатите му длани. И тя бе пристъпила напред пред очите на всички, за да вземе от него оръжието. Да го отнесе в дома си.
Годеж.
Година след този ден — вече по-малко от пет седмици оставаха — тя трябваше да излезе на прага с меча. После да изкопае с него ров под прага, да го положи в земята и да го зарови. Желязо и пръст, оръжие и дом. Мъж и жена.
Брак.
Преди деня, в който Феар поднесе меча, Рулад ни веднъж не беше поглеждал към Майен. Дали това беше липсата на интерес у един младеж? Не, Едур не бяха като ледериите. Една година при ледериите бе като един ден при едурите. По-хубавите жени сред девиците на благородните домове се брояха на пръсти. Но очите му бяха започнали да се спират на нея след това.
И точно това правеше нещата толкова сложни.
Можеше да изостави бдението си. В края на краищата един воин бенеда не беше воин хирот. Изтерзан от морето труп, облечен в мед, а не в злато. Можеше да тръгне по пътеката, да нагази в тъмното.
За да открие какво? Потвърждение. Острите зъби зад всичко, което глождеше мислите му.
А стойността на това?
„Заради тези тъмни часове…“
Очите на Трул Сенгар бавно се разшириха. В края на гората срещу него се бе появила фигура. Той се взря в нея, сърцето му се разтуптя.
Съществото пристъпи напред. Черна кръв в устата му. Бледа кожа, смътно отражение на лунната светлина, оцапана с пръст, покрита с плесен. Две празни ножници от лъскаво дърво на бедрата. Парчета броня, провиснали по тялото. Високо, но с изгърбени рамене, сякаш ръстът му се бе превърнал в бреме.
Очи като гаснещи въглени.
— О — промълви то, щом погледна купчината листа, — какво имаме тук? — Говореше езика на нощта, родствено близък на речта на Едур.
Разтреперан, Трул насила пристъпи напред, стиснал с две ръце копието, и наведе желязното оръжие над трупа.
— Той не е за теб — каза и усети, че гърлото му изведнъж е пресъхнало и странно стегнато.
За миг очите блеснаха по-ярко, щом привидението ги вдигна към Трул.
— Тайст Едур, познаваш ли ме?
Трул кимна.
— Призракът на тъмнината. Предателя.
Жълто-черна усмивка.
Трул потръпна, щом то направи още стъпка напред и се сниши от другата страна на листата.
— Махни се оттук, призрако — каза Едур.
— Или ще направиш какво?
— Ще дам сигнал за тревога.
— Как? Сега гласът ти е само шепот. Гърлото ти е стегнато. Мъчиш се да вдишаш. Измяната ли е това, което те души, Едур? Все едно. Странствах надалече и нямам желание да нося бронята на този мъж. — То се изправи. — Отдръпни се, воине, ако искаш да си поемеш дъх.
Трул остана на място. Въздухът изсъска през стегнатото му гърло и той усети как краката му омекват.
— Добре, страхът никога не е бил слабост при Едур. Нека бъде по твоему тогава. — Фигурата се обърна и закрачи към гората.
Дробовете му се изпълниха с благословен въздух, после — още веднъж. Със замаяна глава, Трул опря копието на земята и се подпря на него.
— Почакай!
Предателя спря и се обърна.
— Това… това не е ставало никога досега. Бдението…
— Е оспорвано само от гладни земни духове. — Предателя кимна. — Или още по-жалкото, от духовете на изкоренени черни дървета, потъващи в плътта, за да направят… какво? Нищо, същото, каквото са правили приживе. В този свят съществуват хиляди и хиляди сили, Тайст Едур, и мнозинството от тях са слаби.
— Бащата Сянка те е затворил…
— Така е. И там си стоя. — Отново грозната усмивка. — Освен когато сънувам. Нежеланият дар на Майка Тъма — да ми напомня, че Тя не забравя. Да ми напомня, че и аз също не трябва да забравя.
— Това не е сън — каза Трул.
— Те бяха натрошени — каза Предателя. — Преди много време. Парчета, пръснати по бойното поле. Защо трябва да ги иска който и да е? Всяко едно от тях, и всички, са се огънали навътре в себе си. Тъй че, чудя се, какво направи той с тях?