Призрачната фигура навлезе в гората и се стопи.
— Това не е сън — прошепна Трул.
Удинаас отвори очи. Миризмата на обгорения труп още си стоеше в носа и устата му, гъсто полепнала в гърлото. Над него — ниският скосен таван на дългия дом, груба черна дървесна кора и пожълтели цепнатини. Остана неподвижен под завивките.
На разсъмване ли беше?
Не чуваше никакви гласове от стаите. Но това не му подсказа нищо. Часовете преди лунния изгрев също бяха тихи. Каквито бяха, разбира се, часовете, в които всички спят. Мрежи имаше да кърпи през идващия ден. И въжета да плете.
„Навярно това е истината за лудостта, когато умът не може да прави нищо освен безкрайни списъци на ежедневните задачи, които го очакват, като доказателство за здравомислие. Закърпи мрежите. Навий въжетата. Видя ли? Не съм изгубил смисъла на живота си.“
Кръвта на Вайвал не беше нито топла, нито студена. Не бушуваше. Удинаас не се чувстваше по-различно в тялото си. „Но чистата кръв на мислите ми, о, те наистина са опетнени.“ Избута одеялата настрана и се надигна. „Значи това е пътят и ще се задържа на него. Докато дойде мигът.“
Кърпи мрежите. Плети въжетата.
„Изкопай дупката за онзи воин бенеда, който просто би отворил очи, ако имаше очи. И би видял не чернилката на запушилите ги монети. Би видял не синкавия восък, не листата от морок, реагиращи с този восък, за да станат мокри и да почернеят. Вместо това би видял лицето на… нещо друго.“
Вайвал кръжаха около дракони в полет. Беше видял това. Като хрътки, обкръжили господаря си, преди да се развихри ловът. „Значи знам защо съм на мястото, където съм дошъл. А кога е отговор, който нощта тепърва ще изшепне — не, не да изшепне, да го изреве. С вой. Зовът за гонитбата от самата Тъма.“
Осъзна, че е сред врагове. Не като ледерий, осъден на робски живот. Нищо бе това в сравнение с бедствието, което усещаше новата му кръв тук, в сърцето на Едур и Куралд Емурлан.
„Пернатата вещица сигурно щеше да се справи по-добре, но Майката Тъма се движи невидимо в неща като тези.“
Затътри се към главното помещение.
И се озова лице в лице с Урут.
— Тези часове не са за скитане, робе — рече тя.
Видя, че е разтреперана.
Удинаас се смъкна на пода и опря чело в изтърканите дъски.
— Приготви наметалата на Феар, Рулад и Трул за път тази нощ. Трябва да си готов, преди да изгрее луната. Ядене и пиене за сутрешна храна.
Той бързо стана да направи каквото му бе наредила, но го спря протегнатата й ръка.
— Удинаас — каза Урут. — Това го направи сам. Не казвай никому.
Той кимна.
От гората плъзнаха сенки. Луната беше изгряла, свят-затвор за истинския баща на Менандори, заклещен в него. Древните битки на Бащата Сянка бяха създали този свят, оформен по толкова много начини. Скабандари Кървавото око, храбрият защитник срещу фанатични слуги на неумолимата сигурност, все едно дали тази сигурност грееше ослепително бяла, или беше всепоглъщащо черна. Пораженията бяха нанесени — заравянето на Брат Мрак и затварянето на Брат Светлина там, в онзи далечен, ефирен свят в небесата — бяха дарове, и не само за Едур, а за всички, които бяха родени и живееха само за да умрат един ден.
Даровете на свобода, на неокована воля, освен ако някой сам не си сложи такива вериги — всички онези неизброими и вечно изкусително дрънчащи предложения, всяко от които шепне обещания за спасение срещу несигурността — и не ги понесе като броня.
Трул Сенгар виждаше веригите на ледериите. Виждаше непроницаемата мрежа, която ги стягаше, връзките на прагматичните доводи, заплетени в хаотично кълбо, в което не можеше да се намери нито начало, нито край. Разбираше защо почитат един празен трон. И разбираше начина, по който щяха да оправдаят всичко, което вършеха. Прогресът бе необходимост, растежът — печалба. Обратното бе за глупците, а дългът — обвързващата сила на цялата природа, за всеки народ и за всяка цивилизация. Дългът бе нейният единствен език, в чиито рамки се прилагаха думи като договаряне, компенсиране и оправдание, а законността бе заплетено кълбо от двойственост, заслепяващо очите на справедливостта.
Един празен трон. Върху планина от злато.
Бащата Сянка бе потърсил свят, в който несигурността да може да влива коварната си отрова у онези, които изберат безкомпромисността за свое оръжие — за да държат с нея благоразумието на разстояние. Където всяка крепост рано или късно рухва отвътре, от тежестта на същите онези вериги, чиято прегръдка е така неумолима.