В ума си той спореше с онзи призрак — Предателя. С онзи, който се бе опитал да убие Скабандари Кървавото око преди толкова хиляди години. В ума си спореше, че сигурността е празен трон. Че онези, които познават само един път, рано или късно започват да го издигат в култ, дори да ги води към ръба на пропастта. Спореше, и в мълчаливото безразличие на призрака спрямо думите му започна да съзнава, че самият той говори — със страстна жар — от подножието на един празен трон.
Скабандари Кървавото око изобщо не беше създал онзи свят. Беше изчезнал в този, изгубил се беше по път, по който никой друг нямаше да тръгне.
Трул Сенгар стоеше пред трупа и купчината гниещи листа и чувстваше пустош в душата си. Очакваха го множество пътеки и всички бяха окаяни, пропити от отчаяние.
Чу стъпки на ботуши по пътеката и се обърна.
Идваха Феар и Рулад, облекли пътните си наметала. Феар носеше неговото, а на раменете му висеше торба.
Лицето на Рулад бе зачервено и Трул не можа да прецени дали е от тревога, или възбуда.
— Здравей, Трул — каза Феар и му подаде наметалото.
— Къде отиваме?
— Баща ни ще прекара тази нощ в храма. Ще се моли боговете да ни напътстват.
— Каменната купа — каза Рулад с блеснали очи. — Майка ни изпраща при Каменната купа.
— Защо?
Рулад сви рамене. Трул се обърна към Феар.
— Каква е тази Каменна купа? Никога не съм чувал за нея.
— Древно място. В ждрелото Кашчан.
— Знаеше ли за това място, Рулад?
По-младият му брат сви рамене.
— Не и до тази нощ, когато майка го описа. Всички сме минавали покрай ждрелото. Разбира се, мракът в недрата му е непроницаем — как бихме могли да предположим, че в него се крие свещено място?
— Свещено място? В абсолютния мрак?
— Значението на това ще се разбере съвсем скоро, Трул — каза Феар.
Тръгнаха, най-големият брат поведе. Поеха по една пътека на северозапад.
— Феар, Урут говорила ли ти е преди за Каменната купа? — попита Трул.
— Аз съм Главен оръжейник — отвърна Феар. — Ритуалите трябва да се спазват…
Трул знаеше, че сред тях е и задължението да се помни наизуст сказанието за всяка битка, водена някога от Едур. След това се зачуди защо му хрумна тази мисъл в отговор на думите на Феар. Що за скрити връзки се мъчеше да открие умът му и защо не можеше да ги открие?
Продължиха напред, като отбягваха петната лунна светлина, ненарушени от сенките.
— Томад ни забрани това пътуване — каза след малко Трул.
— По въпросите на магията Урут стои над Томад — отвърна Феар.
— А това въпрос на магия ли е?
— Ти беше с нас в дългата лодка на краля-маг — изсумтя Рулад.
— Бях — съгласи се Трул. — Феар, дали Ханан Мосаг ще одобри това, което правим, това, което ни заповядва Урут?
Феар не отвърна.
— Изпълнен си с твърде много съмнение, братко — каза Рулад. — То те връзва на място…
— Видях те да вървиш по пътеката към избраното гробище, Рулад. След като Здрач си отиде и преди да изгрее луната.
Гърбът на Феар не показа дали реагира на думите, нито стъпките му се поколебаха.
— Какво от това? — попита Рулад с твърде небрежен, твърде безгрижен тон.
— Няма да отвръщаш пренебрежително на думите ми, братко.
— Знаех, че Феар е зает с прибирането на оръжията в оръжейната — каза Рулад. — И усетих, че в тъмното дебне зло. Затова застанах скришом да пазя неговата годеница, която беше сама в гробището. Може и да не съм пускал кръв, братко, но не съм лишен от кураж. Знам, ти вярваш, че липсата на опит е почвата, в която пуска корен лъжливият кураж. Но моят не е лъжлив, каквото и да мислиш. За мен неопитността е неразкопана почва, още неготова за корени. Стоях на мястото на брат си.
— Зло в нощта ли, Рулад? Чие?
— Не мога да съм сигурен. Но го почувствах.
— Феар — каза Трул. — Никакви въпроси ли нямаш към Рулад по този повод?
— Не — сухо отвърна Феар. — Няма нужда… когато ти си с нас.
Трул затвори уста, благодарен, че нощта скрива избилата на лицето му червенина.
Дълго мълчаха.
Пътеката започна да се изкачва, извиваше се между издатини обрасъл с лишеи гранит. Тук-там се прехвърляха през нападали дървета, катереха се по стръмни скатове. Лунната светлина ставаше все по-разсеяна — наближаваше разсъмване.
Стигнаха най-високата точка на пътеката и тя ги поведе навътре — на изток — покрай хребета с нападали дървета и натрошени камънаци. В падините в основната скала водата образуваше непроницаемо черни езерца — точеха се от двете страни на пътеката. Небето над главите им започна да изсветлява.
Феар ги поведе встрани от пътя, на север през каменен сипей и между изкривени дървета. Малко по-късно видяха ждрелото Кашчан.