— Не се тревожи, той е невинен.
Завист изпълни сърцето на Стоун, защото Джини вярваше повече на баща си, отколкото на него. Все пак съзнаваше, че тя си има причини да не му вярва и той не можеше да я упрекне за това.
Джини забеляза напрегнатото му изражение. Усмихна се и го успокои:
— Не се притеснявай. Каквото и да се случи, нищо не може да промени нашите отношения. Само те моля да не си ти този, който ще го арестува. Моля те, Стоун, не го прави… заради мен… заради нас. Обичам те и вярвам, че мотивите за действията ти са благородни. Предстои ни още толкова много неща да научим един за друг, но имаме много време пред нас… цял един живот.
— Наистина ли мислиш така? — попита той, почти останал без дъх.
Тя се сгуши в него и отвърна категорично:
— Да, така мисля, Стоун. Обичам те и ще се омъжа за теб. Щом приключим с тази неприятна история тук, ще се върнем в Тексас.
— Кога?
Неговото нетърпение и вълнение я накараха да се усмихне.
— Не знам. Ти как мислиш? Колко време ще ни е нужно, за да разплетем тази загадка?
Той се поколеба за миг и отвърна:
— Не знам, Джини. На няколко пъти се захващах с това разследване, но така и не открих никакви улики, никакви следи от Мат или от убиеца. Мислиш ли, че ако основем собствена компания Мат ще се появи?
— Ако разбере, сигурно ще дойде. Поне така мисля. Не смяташ ли, че той все пак следи какво става тук, независимо къде се намира?
— Сигурно е така. Значи си съгласна с моя план?
— Да, но предпочитам компанията да е на твое име, докато семейството ми в Джорджия разбере дали татко е жив. Те си мислят, че той е убит през войната. Когато разберат, че е жив и че не им се е обадил, това ще бъде шок за тях. Освен това мащехата ми и доведеният ми брат ще се опитат да получат дял от печалбата. Не искам да имам нищо общо с тях. Казах ти как ме лишиха от наследство, когато в Англия попаднах в беда.
— Ще се опитам да ти помогна.
— Благодаря ти. — Цвиленето на коня привлече вниманието й, но тъй като всичко изглеждаше спокойно, Стоун не отиде да провери какво става. — Защо не влезем вътре? Умирам от глад и съм ужасно изморена. Ще поговорим по-късно.
— Чудесна идея. Ще се опитам да сваля стълбата.
— Не е необходимо. — Тя се запъти към скалите, обрасли с храсти и пълзящи растения. Мушна ръката си в тях и напипа едно въже. — Дръпни го.
Стоун се подчини и в следващия миг стълбата се освободи и се спусна на няколко фута над земята.
— Хитро. — Той подсвирна на коня си и добре обученото животно излезе от гората.
— Когато бях дете, татко ми бе направил такава стълба. Имах една малка къщичка, сгушена в клоните на едно голямо дърво и влизах в нея с помощта на такава стълба. Обичах момчешките игри и затова трябваше да отида в училище, където да се науча да се държа като истинска дама.
Джини събра багажа и припасите си, а Стоун разседла двата коня и донесе своите принадлежности. Държеше разнебитената стълба, докато тя се изкачи. Джини спусна въжето, преметнато през рамото й, той завърза торбите за него и тя ги издърпа нагоре.
Стоун предпазливо и ловко се заизкачва по нестабилната стълба, която се огъваше под тежестта му. Сетне я издърпа и я прибра в колибата.
— Сега сме в безопасност. Чууни ще пази коня ти.
Тя погледна към червеникавокафявия дорест кон.
— Какво означава името му? Предполагам, че е индианско.
— На езика на апахите „чууни“ означава приятел и той го доказва вече години наред.
— Изглежда великолепен, дружелюбен и предан.
— Също като новата ми приятелка мис Вирджиния Ан Марстън.
Джини се усмихна и прегърна Стоун.
— И ти си моят най-добър чууни.
Някъде в далечината проблесна светкавица и Стоун вдигна поглед към небето.
— Скоро ще завали. Хайде да влизаме и да видим дали няма някакво съобщение от Мат.
Джини усещаше заплахата от силна буря. Но тя не идваше от природата, а от непреодолимите чувства, предизвикани от присъствието на човека, когото обичаше.
Стоун бутна вратата и с ръка на пистолета бързо огледа стаята.
— Няма никой.
В колибата беше тъмно, защото дървените кепенци бяха спуснати. Дебелите стени спираха слънчевата светлина. Постепенно очите й привикнаха със сумрака и тя нетърпеливо огледа дома на изчезналия си баща.
— Ще отворя прозорците, за да влезе чист въздух и светлина — рече той, като се досещаше какво изпитва тя в този миг.
Докато вдигаше кепенците, Джини внесе багажа и затвори вратата. Огледа интериора още веднъж, като се опитваше да си представи как би се чувствал един плантатор от Юга в такова голо и запуснато жилище. Нямаше нищо общо с лукса и простора на Грийн Оукс. Колибата беше малка, прашна и миришеше на плесен. В нея имаше само две легла, една маса, два стола и една готварска печка. В единствения шкаф бяха подредени чиниите и хранителните продукти. Край едно от леглата стояха чифт ботуши, целите в кал и паяжина. На масата бяха разхвърляни карти за покер, а паяжината върху двата стола и петната от ръжда върху печката показваха, че тук отдавна не е стъпвал човешки крак. Всичко бе покрито с дебел слой прах. Никъде не се виждаха следи от пръсти. Тази потискаща гледка натъжи Джини.