Стив отвори един по един сандъците и прегледа грижливо подредените и доста скъпи тоалети, книгите, съвсем обикновените на пръв поглед бижута, шапки, обувки, една стара кукла и други дреболии. Взе в ръце куклата и я загледа, сякаш се радваше на изработката й. Опитните му пръсти не откриха нищо подозрително вътре и колкото и странно да бе, от това почувства облекчение.
Сякаш в отговор на незададения въпрос, Джини му каза:
— Мама я направи, когато бях малка. Не мога да се разделя с нея. Някой ден ще я подаря на дъщеря си.
Стив си припомни, че майка й е починала доста отдавна и почувства любовта в гласа й. Изпитваше същите чувства към собствената си майка, която бе още жива.
— Хубава е и е великолепно изработена. Знам, че за вас сигурно е нещо специално. Моят най-добър приятел ми подари този нож — той го докосна с ръка — и аз никога не се разделям с него. — А също и с двата гравирани пистолета, подарък от баща му, които трябваше всеки ден да му напомнят за предателството на един човек.
Джини пое куклата и я погледна с навлажнени очи, после я постави обратно сред вещите си. Тя бе единственият спомен от майка й. Ако нещо се случи с багажа й, куклата щеше да е първото нещо, което щеше да се помъчи да спаси. Тя се зае да подрежда разбърканите от Стив дрехи.
Докато го правеше, скаутът я наблюдаваше. Харесваше му кестенявата й коса, която се спускаше от най-високата точка чак до кръста й, плетеница от позлатени къдрици, които блестяха на слънцето като златни остриета. Изпитваше желание да зарови пръсти в тези къдрици. Изразителните й очи бяха кафяво-зелени, сякаш го примамваха. Имаше пълни устни, които събуждаха в него желанието да я целуне, носът й бе с идеална форма и размер, а също скулите и брадичката. Беше красива и желана…
Погледите им се срещнаха, когато тя се извърна, за да попита какво ще последва. Тя беше изненадана, когато съгледа желанието и мекия блясък в очите му. Стоеше близо до него в тесния фургон, който се намираше в самия край на лагера и бе разположен по такъв начин, че другите не виждаха какво става вътре. Тя почувства, че пулсът й се ускорява, а с него и дишането. По тялото й премина едва доловим трепет. Не смееше да помръдне, не знаеше какво да каже, можеше само да отвърне на възхитения му поглед. Дори не чуваше гласовете на останалите, или пък далечния шум от животните. Чувстваше се изпълнена с водовъртеж от нови и силни усещания, водена от невидима ръка.
Стив повдигна един дълъг кичур коса, покрит с къдри.
— Късметлийка сте, че няма да пресичаме индианска територия — не един и двама червени войни биха рискували живота си, за да се сдобият с такъв скалп. Коса с подобна красота би била истински трофей.
Завладяна от излъчването на красивия и мъжествен скаут, Джини попита с дрезгав глас:
— И защо ще ме убиват и скалпират?
Той я погледна с размътен поглед.
— Съмнявам се който и да било войн да го стори. По-скоро би ви взел за своя робиня. — В този миг нищо не би било по-приятно от това да я целуне, освен ако би могъл да я положи в леглото и да я люби. По дяволите, тя беше невероятно съблазнителна и му беше почти невъзможно да се контролира. Така както го гледаше, сигурно не би имала нищо против една целувка, но едва ли би могъл да се спре до тук. Стив поклати глава, за да я прочисти от обърканите мисли. — По време на пътуването, мис Ейвъри, най-добре ще е да прибирате косите си, както го прави мисис Ийвс. Така няма да ви пречат и да се закачат, причинявайки ви неприятности — той отстъпи назад. — А сега ще проверя и сандъка на баща ви, после ще натоварим багажа. Трябва да ви остане време да похапнете, преди да се заемем с уроците по езда следобед.
Краткото и вълшебно очарование се бе разчупило и за нея. Тя го наблюдаваше заинтригувано, докато разглеждаше съдържанието на последния сандък. Не й приличаше на крадец или мошеник, но беше необичайно любопитен. Може би по багажа съдеше за хората и искаше да знае с кого се е захванал.
Побутвайки ги с колене й ръце, Стив нагласи сандъците на предишните им места.
— Оставете ги така, за да стабилизирате багажа си. Бихте ли ми подали онова въже, Ана?
Джини се подчини и видя, че го нарязва на парчета с големия, остър нож, който държеше в левия си ботуш. Вадеше го, използваше го и го прибираше с плавни движения, които намекваха, че го е вършел често, не се съмняваше, че би могъл да извади ножа от калъфа по-бързо, отколкото тя да мигне. Нямаше съмнение, че е експерт в боравенето с ножа. Той завърза парчетата за сандъците и ги прикрепи към стената, за да не се разместват по време на пътуването. Приятно й бе да го гледа, докато работи, но не можеше да разбере защо го прави вместо нея.