Макар при потеглянето им по затревената поляна да се вдигна съвсем малко прах, той можеше да си представи объркването на някои от тях, когато стигнат до по-засушени участъци от пътя, където прашните облаци ще са непрогледни като плътна мъгла, или пък местата, където калта ще е дълбока до глезени и колелата ще поднасят във всички посоки.
Стив гледаше как Ана използва поводите и камшика, за да накара впряга й да потегли. Зарадва се, че шестте мулета се подчиниха, та не се наложи да отива на помощ. Не искаше другите да си помислят, че към нея има специално отношение, защото ревността можеше да създаде нови проблеми.
Мулетата на Ейвъри се понесоха в лек тръст, застигнаха го и продължиха напред. Забеляза колко напрегната и побледняла беше Ана. Знаеше, че вътре в нея сигурно се надига паника. Сякаш за да скрие чувствата си от него, тя не го погледна, докато минаваше наблизо. Колко жалко, че не можеше да хване поводите на нейния фургон и да поеме с нея на дълъг път, където ще прекарат много вълнуващи нощи под звездното…
Стив тръсна глава да прогони мислите и за малко да пропусне да подаде сигнал на следващата жена. Не се разсейвай!
Когато и последният вагон го подмина, Стив потупа по врата своя червеникавокафяв кон и промърмори:
— Да вървим, Чууни.
Пое в галоп покрай всеки от фургоните, за да провери как се справят дамите. Заговаряше всяка, дори само с по няколко думи. Отново се върна назад, оставяйки ги да потренират новопридобитите си умения.
Водачът приближи Луиз и се понесе успоредно с нея, посочвайки й да направи широк завой обратно към лагера. Остана на място, за да види как ще се справи всяка една с трудната маневра, и даваше наставления, когато бе необходимо. Не можеше да не почувства гордост от добрата работа, която бе свършил.
Впери поглед в жената на неговите мисли, докато тя правеше завоя. Не срещна някакви особени затруднения. Изглеждаше горда и щастлива, когато минаваше покрай него, тя го надари с усмивка. В отговор той само кимна, за да скрие прилива на чувства от нея и останалите.
Тренировките по управляване и завиване продължиха два часа под бледото мартенско небе, което днес бе малко по-топло. Стив свали шапка и използва ръкава си, за да избърше потта от лицето си. Продължаваше да се оглежда наоколо със зорките си очи, защото въоръженият лагер имаше нужда от известно време, преди да отвърне на сигнала за тревога, подаден с изстрел. В калъфа на седлото му имаше петнадесет зарядна автоматична пушка „Хенри“. Беше експерт в стрелбата с нея и го бе доказвал нееднократно. Пръстите на лявата му ръка се плъзнаха по дръжката на „Колт-Уолкър“, 44 калибър и по изрязаните инициали. Той спря движението им и ги сви в здраво стиснат юмрук, смръщил вежди в огорчение, което не го напускаше и за миг.
Джини беше изтощена. Нямаше и един инч от тялото й, който да не протестира на натоварването. Въпреки широкополото боне, което криеше лицето й в сянка, яркото слънце я караше да примижава, а очите и главата я боляха. Кожата и дрехите й бяха мокри от пот, лицето й блестеше. Косата й се спускаше надолу по гърба като дебело кожено покривало. Утре ще я привърже, както ги съветваше Стив и ще й стане по-хладно. Съжали, че не е по къси ръкави, но веднага се досети, че ръцете й ще почервенеят от слънцето. Що се отнася до ръкавиците й за езда, бяха твърде тънки, за да я предпазят от грубите поводи. Стив я бе предупредил за опасността да ги изпусне и да изгуби контрол над впряга. И тогава ако мулетата се подплашат, водачът можеше да хвръкне нагоре от седалката, която нямаше предпазни перила.
„Нагоре ли?“ — мислеше си тя. И без това седалката бе разположена достатъчно нависоко. Беше стъпила с ботуши на сандъка с инструменти и се подпираше на предната част на седалката. Все още не се чувстваше достатъчно стабилно и подрусващият се вагон я караше често да губи равновесие. Ала след като разбра какво се иска от нея, част от напрежението отпадна. Даваше си сметка, че пътят, който ги чака, ще е монотонен и изтощителен. Слава Богу, че си имаше четири приятелки, мистър Ейвъри и… не, не и Стив Кар. При тази мисъл почувства, че губи концентрация.
Стив спря до нея и извика:
— Ускорете темпото, мис Ейвъри! Изоставате назад! — той доближи коня си и гласът му спадна до нормалното. — Знам, че сте уморена и изтощена. Учете се да не губите концентрация, случи ли се някоя неприятност, ще трябва да изостанете. Останалите ще са в същото положение, но ще става по-лошо по време на пътя, когато ще се налага да пътуваме по цели дни, ден след ден — той пришпори коня си в галоп, преди тя да успее да му отвърне.