— Старая се да пестя слюнките си за оригинала, а не за някаква си рисунка.
— Не ми звучи особено привлекателно — тросна се тя. — Чели ли сте „Долината“?
— Не. За първи път я виждам всъщност. Досега само знаех за нея. Наложи ми се да науча за съществуването й преди три години.
— Защо ви се наложи?
— Беше част от една много ценна колекция. Мен ме интересуваше човекът, който я притежаваше. Исках да науча колкото е възможно повече за неговата колекция от книги, и в процеса на това разбрах нещичко за тази конкретна книга. Трябва да признаете, че „Долината“ е доста… хм, забележителна.
— Защо сте се интересували толкова от тази конкретна колекция книги? — попита тя. — Искахте да се сдобиете с част от нея ли?
— Не. Исках да науча колкото е възможно повече за собственика й. Много неща може да разбере човек за някого от това какви книги събира той.
Настъпи кратко, напрегнато мълчание.
— Да — най-сетне се съгласи Мърси. Очите й бяха сериозни. — Книжната колекция на човек може да ти каже много за самия него.
— Или нея. — Крофт внимателно затвори „Долината“. — Чели ли сте тази книга, Мърси?
— Даже и да бях я чела, нямаше да си призная. Не и пред вас, гарантирам ви.
— Защо не и пред мен?
— Та вие сте напълно непознат, по дяволите. А тази книга си е чиста еротика. Някой по-неблагосклонен даже би могъл да я нарече порнолитература.
— А вие не сте склонна да признаете пред един непознат, че четете подобни книги?
Тя се опита да се усмихне изкуствено.
— Ако изобщо съм прелиствала „Долината“, то е било само за да установя дали е истинска и да проверя произхода и автентичността й. Работила съм като библиотекарка, нали разбирате? Учили са ме да изучавам книгите от обективна, професионална гледна точка.
— Разбира се. — Той знаеше, че леко се усмихва и че Мърси отново е причината. — Аз много уважавам професионализма, независимо в коя област е насочен.
— Това е добре. Свършихте ли с книгата?
— Не. Казах ви, че я искам.
Предизвикателният израз в очите й се замени от искрено раздразнение.
— Да, но не може да я получите. Казах ви вече: книгата е купена. Нямам намерение да я продам под носа на клиента си.
— Кога влиза той във владение?
— Вторник.
— Гладстоун ще дойде в Игнейшъс Кав да я прибере? — Всичко можеше да се окаже по-лесно, отколкото си беше мислил.
Тя нетърпеливо тръсна глава.
— Не, аз ще му я доставя. Ще може ли да ми подадете книгата, ако сте приключили с нея?
Той продължаваше да я държи в дясната си ръка.
— Вие ще му я доставите? Лично?
— Точно така.
— Как? — Видя лекото й трепване от изненада и осъзна, че гласът му изведнъж бе прозвучал твърде властно. За момент трептящото в очите й топло чувство бе затъмнено от предпазливост.
— Вземам няколко дни отпуск, за да летя до Колорадо. Ще наема кола в Денвър и ще ида с нея до дома на господин Гладстоун. Но не виждам това какво ви влиза в работата.
— Не, не бихте ме разбрали. Къде живее Гладстоун?
— Казва, че имал къща в планините. Не ми даде упътвания по телефона. Очевидно е прекалено сложно за обяснение. В агенцията за коли под наем в Денвър ще има оставена карта за мен. — Тя внезапно се опита да грабне книгата, която той държеше в ръце.
Крофт обаче вече беше видял в очите й предупреждение, че ще направи именно това движение, и затова доста лениво премести томчето така, че тя да не може да го стигне. Не го дръпна особено много, само около десетина сантиметра, но достатъчно, за да попречи на пръстите й да се вкопчат в плячката. Растящото раздразнение на Мърси вече преминаваше в яд. Тя отпусна протегнатата ръка край тялото си и гневно го изгледа. Вдигна глава с дръзко достолепие.
— Наистина ли ще се подиграете с моето гостоприемство, като откраднете „Долината“?
Той въздъхна и неохотно й подаде книгата.
— Не, не съм дошъл тук да я крада. Но този ваш клиент ми става все по-любопитен.
Тя повдигна рамене, грабна книгата от ръцете му и я притисна до гърдите си.
— Е, може би ще успеете да го убедите да ви препродаде „Долината“. Веднъж да получи книгата, господин Гладстоун може да прави с нея каквото намери за добре. Аз обаче съм длъжна да му я доставя лично.
— Винаги ли изпълнявате задълженията си, Мърси?
— Опитвам се — сухо отвърна тя.
— Аз също. — Гласът му прозвуча неочаквано нежно, а погледът му не се отделяше от нейния. — Затова съм тук. Между нас има нещо много общо, Мърси Пенингтън.
Тя поклати глава, но не можа да скрие блесналото в очите й неволно любопитство.
— Съмнявам се.