Но сега прие истината. Нямаше избор.
Влюбен бе в Мърси. Толкова влюбен в нея, колкото и тя в него. Това бе комбинация от страст, приятелство, уважение и вълнуващи стимулиращи спорове, когато не се съгласяваха един с друг по някой въпрос. Един затворен кръг.
Мърси принадлежи на него, а той на нея.
Най-сетне успокоен, Крофт премина към следващия етап в медитацията си. Време бе да събере цялата логика на проясненото си съзнание, цялата духовна мощ, която ще му бъде нужна през следващите няколко часа.
Времето минаваше. Но когато Мърси предпазливо отвори вратата на стаята след половин час, Крофт беше готов. Той извърна глава и я видя — колебливо застанала на прага с бяла хартиена торбичка в ръката.
— Донесох ти нещо за ядене. И чаша чай. Приготвиха го с чай от пакетче, но ги накарах първо да кипнат водата. Свърши ли с медитацията? — Извади две чашки от чантата и му подаде едната, а другата отвори за себе си.
— Свърших. — Той се изправи на крака; чувстваше се спокоен и същевременно в пълна готовност. Всичките му сетива бяха будни, готови да реагират, но сега бяха изцяло под негов контрол. Така се чувстваше винаги, когато изследваше границите на насилието и усещаше, за кой ли път, върховното вълнение от живота.
Така се чувстваше винаги, когато любеше Мърси, само че тогава имаше и моменти, в които тя го отвеждаше дори по-далеч. С нея можеше да загуби контрол и все пак да е сигурен, че е в пълна безопасност.
Крофт отвори чашата чай и отпи от нея.
— Обичам те, Мърси — спокойно изрече той.
Мърси едва не се задави с глътката кафе.
— Какво? — изхриптя тя, едва поемайки си дъх. Очите й се насълзиха от напрежението.
Крофт лекичко я потупа по гърба, без да отговаря на този спонтанен въпрос.
— Сега трябва да тръгвам. Ще изям сандвича по пътя. Ще се върна утре призори. Довиждане, Мърси.
Леко я целуна по устните и излезе, без да се обърне повече.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Той я обичаше.
Както обикновено, Мърси бе разкъсвана между желанието да разтърси Крофт за раменете и страстния копнеж да се хвърли в обятията му. Той бе успял да осуети и двете възможности, като напусна стаята секунди след като бе направил грандиозното си признание.
Колко типично за Крофт да постъпва така, гневеше се Мърси, докато крачеше нервно из малката хотелска стая. Никакви страстни думи за безсмъртна любов край украсена със свещи маса на вечеря, никакъв годежен пръстен, поднесен изневиделица, никакви многословни излияния за чувствата и преживяванията му. Просто едно кратко заявление, преди да изчезне през вратата, за да рискува живота си.
Трябва да си е загубила ума да го обича. Та тя почти не го познаваше.
Неспокойно прекоси стаята и отвори куфара си, за да вземе „Долината“. Направо й призляваше при мисълта, че Крофт ще рискува живота си заради тази глупава книга. Снощи едва не го убиха заради нея. И двамата едва не ги убиха.
Какво има в тази книга, което я прави толкова важна за Гладстоун?
Мърси занесе книгата до малката масичка при прозореца и седна да я разгледа. Вече беше прочела доста страници от нея и макар наистина да представляваше интересно четиво, тя имаше предчувствието, че тази книга не е от еротичната литература, по която би си паднал Гладстоун. Вече бе убедена, че книгата изобщо не е писана за мъже. Прекалено много романтика имаше в „Долината“, прекалено много истинска страст, прекалено много емоции, за да представлява еротика, която би допаднала на един мъж. По-скоро бе чувствена, отколкото сексуална. „Долината на тайните съкровища“ от Бърли бе една любовна история, а не механичен трактат за екзотични сексуални техники. И макар да имаше своята стойност, тя със сигурност не бе достатъчно рядка или достатъчно необичайна, за да предизвика такъв интерес от страна на Гладстоун.
Погледнато трезво, „Долината“ просто не си струваше опит за убийство.
Изводът бе очевиден. В тази книга имаше нещо друго, което я правеше тъй ценна за Гладстоун.
Мърси завъртя книгата в ръце, оглеждайки износената кожена подвързия. Ако в текста имаше някакъв таен код, то изобщо нямаше смисъл тя да го търси. Даже и с кръстословицата във вестника се справяше доста трудно.
Но пък знаеше някои неща за старите книги.
Мърси бавно запрелиства плътните страници, а мозъкът й не спираше да прехвърля различни възможности. Красивата висококачествена хартия, използвана през осемнайсети век, все още бе приятна за пипане и в идеално състояние. Изписаните на ръка бележки, които се появяваха тук и там по полетата, очевидно бяха много стари — мастилото бе избеляло, а и самите букви бяха в стил отпреди двеста години и изключително трудни за разчитане. Те правеха книгата още по-интересна за мнозинството колекционери, особено ако бележките бяха изписани от някоя важна историческа личност.