— Нямам намерение да направя нищо, докато не говоря с него.
— Имате думата ми, че вашият любовник е жив и здрав, макар и не особено щастлив.
— Вашата дума не струва много.
— Съжалявам, че смятате така — каза Изабел. — Но моята дума е единственото, с което разполагате в момента.
— Какво точно искате от мен? — предпазливо запита Мърси, забила поглед в парчето микрофилм пред себе си.
— Искаме да дойдете при нас, разбира се. Нашето домашно тържество се прекъсна някак рязко и Еразмъс се бои, че сме накарали вас и господин Фалконър да се чувствате нежелани гости. Бихме искали да се реваншираме.
— Искате да се върна обратно в имението?
— Реших, че и вие ще го пожелаете при настоящите обстоятелства. След като сте толкова близка с господин Фалконър и така нататък.
Явно заплашваха, че ще убият Крофт, ако тя не се върне.
— Ще ми отнеме няколко часа да стигна до вас.
— Не бихме си и помислили да ви оставим да шофирате през пелия този път — увери я Изабел. — Ще ви пресрещна. Дайте ми ориентир докъде можете да стигнете до час. Така след още един час ще успеем да се върнем тук по светло. Изберете някое изолирано място и никого не водете със себе си, ясно ли е? Няма да се приземя, ако видя, че не сте сама, или ако си помисля, че ви следват.
Изабел се готвеше да я посрещне с хеликоптера. Сърцето на Мърси болезнено се сви при тази мисъл. Тя неохотно посегна и придърпа една карта към себе си.
— Има един курорт на няколко километра от мотела, където с Крофт отседнахме първата вечер.
— Знам го. Прекалено е оживено. Но има една ливада на около седем километра на изток от мотела. Ще ви очаквам там до един час.
— Ще ми отнеме повече време. Вероятно около час и половина.
— Тогава по-добре да се размърдате.
— По дяволите, не е толкова просто. Нямам кола. — Мърси осъзна, че е започнала да се ядосва. Това поне прогони част от страха й.
— Тогава ще трябва да наемете. И най-добре тръгнете веднага. Като стигнете до ливадата, паркирайте колата така, че да не се вижда. Има редица от ели зад един от завоите на пътя. Трябва да успеете да скриете колата там.
— Сигурно ще искате да донеса и книгата със себе си?
От другата страна на линията последва пауза.
— Без съмнение — най-сетне изрече Изабел с още по-настойчив глас. — Трябва да ни донесете книгата. Та това е цялата идея на малкото ни упражнение, нали така? — Затвори телефона в ухото на Мърси.
Младата книжарка се намръщи. Изабел звучеше почти изненадана, сякаш не знаеше, че книгата е у Мърси. Но ако бяха заловили Крофт, Изабел и Гладстоун би трябвало да знаят вече, че не е взел книгата със себе си.
Мърси бе обзета от нов ужас, след като се насили да обмисли всички възможности. Ако е имало някакво стълкновение, когато Изабел и Гладстоун са се опитали да пресекат пътя на Крофт, възможно бе да е ранен или даже мъртъв. Или пък са решили, че той е скрил книгата, преди да го приберат.
В такъв случай Изабел и Гладстоун може и да не са знаели как стоят нещата с книгата. Това би обяснило изненадата на Изабел от предложението на Мърси да донесе „Долината“ със себе си.
Мърси посегна и взе книгата. Само за опит я затвори. В тази позиция фината цепнатина в страничната корица се затваряше добре и не се виждаше. Нямаше никаква причина Изабел и Гладстоун да заподозрат, че тяхната тайна е била разкрита.
Микрофилмът бе единствената разменна монета с истинска стойност в тази опасна игра.
Вече решила какво ще прави, Мърси остави книгата на масата и вдигна микрофилма. Трябваше й сигурно скривалище.
След няколко минути размисъл, през които огледа и отхвърли повечето от очевидните местенца в малката стая, Мърси извади плик със знака на мотела от чекмеджето на бюрото и го адресира до самата себе си в Игнейшъс Кав. Ако не се върнеше у дома до няколко дни, Дори щеше да отвори пощенската й кутия и да намери плика. В крайна сметка все някой щеше да го отвори, по възможност дори служител на реда, който да знае как да постъпи в такава ситуация.
След още известно време колебание Мърси написа една бележка, подбирайки внимателно думите, за да изброи всичко, което знаеше и подозираше за Гладстоун.
Когато приключи, тя слезе с плика долу във фоайето на мотела, купи марка и пусна писмото в пощенската кутия. Единствено можеше да се надява американските пощенски служби да са относително недосегаеми. После разпита откъде може да наеме кола.
Като попълни всичките документи за колата, Мърси купи лепило от старинната бакалница на няколко пресечки от мотела. Прекара няколко ценни минути от изтичащото време, за да залепи разрязаното място на страничната корица на „Долината“. Когато приключи, тя го огледа критично и реши, че бързата поправка би заблудила враговете й, ако не се загледаха прекалено внимателно. Лепилото изсъхна бързо.